Робърт се наведе напред.
— Сутринта видях снимката си във вестника и се паникьосах. Исках отново да избягам. — Посочи раницата в краката си. — Но стигнах само до автобусната спирка.
— Къде щеше да отидеш?
Тя се засмя:
— Там, докъдето ми стигнат малкото пари, които имам. Все ми е едно. Исках само да се махна от тук.
— Но видението те накара да промениш решението си.
Моли кимна и започна, да си играе с лъжичката.
— Случи се, докато стоях на спирката и се чудех къде да отида.
— Какво видя?
Погледите им се срещнаха и Хънтър съзря страх в очите й.
— Откакто се завърнаха, виденията са съвсем различни от предишните, когато бях по-малка.
— Ти спомена, че сега са в първо лице и че вече са със звук — припомни й той.
— Днес не видях човек или място и всичко не премина пред очите ми като филм, но знам, че беше нещо много важно за убиеца.
Хънтър мълчаливо зачака.
— Видях дата.
— Каква дата?
Моли си пое дълбоко дъх и потрепери.
— Първи януари.
87.
Гарсия взе Хънтър в седем сутринта.
След безброй телефонни обаждания предишната вечер госпожа Адамс, библиотекарката в гимназията в Гардена, се съгласи да се срещнат в училището в седем и половина.
— Намерих Моли — съобщи Робърт, когато Карлос се отправи на северозапад по Холивуд Фрийуей.
Гарсия изненадано погледна партньора си.
— Сериозно? Как?
— Всъщност тя ме намери. Обади ми се снощи.
— Какво каза? Къде е?
— Наложи се да я убеждавам, но й наех стая в „Травъл Ин“ на няколко преки от моя апартамент.
— Наел си й стая? Моли добре ли е? — загрижено попита Карлос.
— Уплашена е. Готвеше се да бяга.
— Къде?
— Където и да е, само да не е тук.
Гарсия се замисли.
— Заради статията във вестника ли?
Хънтър кимна.
— Разказа ми малко повече за себе си. Баща й я насилвал по всеки възможен начин. Страхува се, че той ще я намери.
— Как можеш да гарантираш, че тя няма да избяга от нас отново?
— Не мога, но започвам да печеля доверието й.
Карлос знаеше, че никой не вдъхва повече доверие от партньора му.
— Дадох й предплатен мобилен телефон. Нашите номера са програмирани и има джипиес. Казах й да го държи постоянно включен.
Колата се включи в натовареното движение по Харбър Фрийуей.
— Пак е имала видение.
Гарсия се втренчи в Робърт в очакване да чуе нещо повече.
— Нова жертва?
Хънтър поклати глава и Карлос въздъхна облекчено.
— Какво е видяла този път?
Робърт му разказа всичко, което Моли бе казала предишната вечер. Движението започна да се разрежда, но Гарсия не забеляза.
— Първи януари? Какво означава това?
— Не знам, но Моли беше убедена, че е нещо важно за убиеца.
— Може би тогава той смята да нанесе поредния си удар.
Хънтър затвори очи и започна да масажира челото си.
— Или деня, в който възнамерява да приключи с убийствата, когато всички ще бъдат мъртви.
— Всички? Колко мислиш, че остават?
— Нямам представа, но до Нова година няма много време.
— По-точно девет дни.
Робърт разбираше и споделяше чувството на безсилие на партньора си. До тук те не разполагаха с нищо конкретно, никакви реални улики, а само с предположения, основаващи се на малкото, което знаеха, и виденията на едно седемнайсетгодишно момиче.
Ядосани шофьори надуха клаксоните. Карлос придвижи колата няколко сантиметра по-напред.
— Моли вижда ли някаква логика във всичко това? Защо убиецът премахва тези хора? Има ли нещо общо с училището и учениците?
Хънтър поклати глава.
Двамата мълчаха до края на пътуването.
88.
Детективите пристигнаха в гимназията в Гардена с петнайсет минути закъснение.
Госпожа Адамс беше възпълничка, жизнерадостна жена на шейсет години с фризирана коса и сгряваща сърцето усмивка. Тя се радваше, че ще помогне, и насочи двамата детективи към пълната с кутии стая с архивите в дъното на библиотеката.
— Годината е написана на кутиите. — Гласът й беше приятен като светлозелените й очи.
Робърт се обърна към нея. Тя беше трийсетина сантиметра по-ниска от него.
— Много ви благодаря за отзивчивостта, госпожо Адамс. От тук нататък ще се оправим сами.