— Добро утро, господа. Аз съм Джеймс Рийд. Мога ли да ви помота с нещо?
— От онова, което Емилия каза, разбрах, че Патриша Рийд ви е майка — учтиво започна Хънтър.
— Мислех, че не знаеш испански — прошепна Карлос.
— Патриша Рийд беше майка ми. Тя почина преди пет месеца.
— Съжаляваме. Не знаехме.
Двамата детективи се представиха и показаха значките си.
— Надявахме се да й зададем няколко въпроса за един от учениците й в гимназията в Комптън — обясни Робърт.
На лицето на Рийд се изписа интерес.
— За коя година говорим?
— 1984, 1985.
— Аз учех там през осемдесет и четвърта. Беше първата ми година. Завърших през осемдесет и седма.
— Така ли? — Любопитството на Хънтър се засили. — Бихте ли погледнали някои снимки? Може би помните хората на тях.
Рийд погледна часовника си и направи гримаса.
— Преподавател съм в Политехническия университет. Скоро имам лекция. Разполагам само с час, преди да тръгна.
— Няма да се забавим повече от десет-петнайсет минути — настоя Робърт.
— Трябва да проверя няколко писмени работи. Нямам много време.
— Важно е, господин Рийд — заяви детективът.
Джеймс Рийд се втренчи в двамата и накрая отстъпи.
— Моля, влезте — покани ги той.
90.
Във всекидневната на Джеймс Рийд имаше Г-образен диван, обърнат към голям, монтиран на стената телевизор с плосък екран. Завесите бяха спуснати. Единствената светлина идваше от лампион, поставен така, че да осветява голяма кръгла маса. Хилядите късове от недовършен картинен ребус върху нея бяха идеално разпределени на групи по цветове. Крайните парчета вече бяха сложени и образуваха голям правоъгълник. Робърт забеляза, че Джеймс Рийд е любител на ребусите и много организиран.
— Седем хиляди и петстотин къса — потвърди Рийд, проследявайки погледа на детектива. — Няма да ми отнеме дълго да го завърша — гордо призна. — Започнах го вчера. Обичате ли картинни ребуси, детективе?
Хънтър вдигна глава и го погледна.
— Да.
— Няма по-добро упражнение за аналитичния и визуалния ум на човека. — Рийд спря до масата, огледа парчетата от мозайката, взе едно и го сложи в горния десен ъгъл. — Освен това действа терапевтично — добави и направи знак на двамата детективи да седнат.
Робърт и Карлос се настаниха на дивана, а Рийд седна на старинното кресло срещу тях.
— Някой определен ученик ли ви интересува? — попита домакинът, кръстоса крака и сложи ръце на коленете си.
— Да — отговори Хънтър, сложи годишника на гимназията в Комптън на стъклената масичка за кафе пред тях и го разтвори. — Той не е бил от вашия випуск. Бил е три години по-голям от вас. Името му е Брет Стюарт Никълс.
Джеймс Рийд се скова и после неспокойно се премести на креслото.
— Това е той. — Робърт посочи снимката в средата на страницата и мършавото хлапе с буйна черна коса и неспокойни тъмнокафяви очи.
Рийд не си направи труда да погледне снимката. Нетрепващите му очи останаха приковани в Хънтър.
— Не е необходимо да гледам снимката. Помня го.
— Какво си спомняте за него?
— Какво е направил? Убил ли е някого? Това не би ме изненадало. В училище той лесно можеше да бъде класифициран като формиращ се психопат.
Детективите не очакваха подобно заявление.
— Защо го казвате? Може ли да ни разкажете малко повече за него?
Рийд се облегна назад, но раменете му останаха напрегнати.
— Той беше хулиган. Не ходеше на училище, за да учи. За него училището беше само място, пълно с по-слаби хлапета, които той и приятелите му можеха да тормозят.
— И вас ли тормозеха? — Робърт внимателно наблюдаваше движенията и реакциите На Рийд.
Домакинът се изсмя нервно, извади гланц за устни от джоба си и го прокара по устните си.
— Те се заяждаха с всички. Нямаше значение в кой клас си. Не им пукаше. Хлапетата се страхуваха от тях.
— Страхуваха се?
— Когато думата „хулиган“ се употребяваше навремето, хората си представяха ученик с мръсна уста, който обижда другите, някой, който ги дразни, защото са дебели, облечени лошо или не много добри в спорта, но Брет и приятелите му не бяха такива. Ако можете да си представите съвременен уличен гангстер със сериозен проблем в отношението си към другите, пренесен в миналото, тогава вероятно ще разберете що за човек беше Брет. — Рийд млъкна и нервно се почеса по брадичката. — Спомням си, че имаше едно момиче. Мисля, че се казваше Катрин. Тя не беше в моя клас. Беше по-малка, но помня, че беше много срамежлива, възпълничка и винаги стоеше сама. Не беше привлекателна. Имаше странен нос като клюн на ястреб, криви зъби, лоша коса и хлътнали очи зад големи очила с дебели стъкла. Брет и приятелите му много обичаха да я тормозят. Всеки път, щом я видеха, започваха да грухтят като прасета и да я обиждат. Един ден се вмъкнаха в тоалетната и докато тя беше в кабинката, през междинната преграда на съседната изляха кофа с човешки изпражнения върху нея.