Гарсия направи гримаса.
— Някой видя ли, че Брет го е направил?
— Не, но всички знаеха, че никой друг в гимназията в Комптън не е способен на такова нещо.
— Някой уведоми ли властите иди директора на училището? — попита Карлос.
— Мисля, че нямаше свидетели на тази случка.
— Винаги ли се измъкваха безнаказано с тормоза? — попита Хънтър.
Рийд го погледна.
— Разбирате ли какъв е механизмът на тормоза, детективе?
— Да. Сплашване.
— Точно така, сплашване. И те бяха много добри в това. В училище и на улицата. Правеха такива неща като с Катрин само за да се забавляват, без причина, без да имат зъб на някого, а само защото им харесваше да тормозят хората и това ги разсмиваше. Представете си какво биха сторили, ако някой ги ядосаше и те си го върнеха.
— Колко души бяха в бандата, за която говорите? Можете ли да ги посочите? — Робърт бутна годишника към Рийд.
— Не ги помня добре. — Домакинът повдигна рамене, без да обръща внимание на годишника. — Брет беше по-голям от мен. Стараех се да не се изпречвам на пътя им, както правеха всички други. Но Брет не беше най-лошият. Той не беше… водачът.
Хънтър и Гарсия се спогледаха.
— Тогава кой?
Рийд стисна устни.
— Все още не сте ми казали за какво става дума. За разпит ли го търсите?
— Не съвсем — отговори Робърт.
Рийд се вгледа изпитателно в двамата детективи.
— Чакайте малко. Вие сте от отдел „Убийства“, нали? Някой най-после убил ли е Брет? — На устните му заигра тънка усмивка.
— Мислите ли, че някой е имал причина да го направи?
— Слушахте ли какво ви казах? — намръщи се Рийд. — Те тероризираха всички в училище. Няколко ученика и най-малко един учител напуснаха заради тях. Изобщо не бих се изненадал, ако са станали закоравели престъпници, след като са завършили.
Хънтър се наведе напред и сложи лакти на коленете си.
— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че Брет Стюарт Никълс е станал католически свещеник?
Джеймс Рийд се втренчи в двамата детективи.
— Сериозно ли говорите?
Те не реагираха.
— Казват, че за всеки има изкупление, но да, това ме изненадва изключително много.
— Кой беше водачът? — отново попита Карлос.
Очите на Рийд най-после се отместиха към годишника. Той запрелиства страниците и след минута спря и гневно се вторачи в снимката в долния ляв ъгъл. Мускулите на челюстта му нервно потрепнаха, когато посочи.
— Той.
91.
Снимката, която Рийд посочи, беше на момче с бледо лице, пълни устни, заплашителни котешки очи и дълга до раменете черна коса. Името отдолу беше Питър Елдър.
Хънтър го записа в черното си тефтерче.
— Какво си спомняте за него?
— Вече ви казах. Те бяха хулигани и аз стоях настрана от тях. Не мога да добавя нищо повече.
— Познавате ли някой друг? — настоя Гарсия. — Останалите от бандата?
— Не — отсече Рийд, затвори годишника и го бутна обратно към Робърт.
— Ами някое от тези момичета? — Хънтър му показа снимката на четирите приятелки.
Рийд ги разгледа внимателно почти една минута и сетне поклати глава.
— Не, не съм ги виждал в училище. — Погледът му остана прикован в снимката.
— Те не са учили в гимназията в Комптън. Виждали ли сте ги някъде извън училище, може би с бандата на Брет и Питър?
— Говорим за неща, случили се преди двайсет и няколко години. За жалост нямам зрителна памет. И както вече споменах, правех всичко възможно да не се изпречвам на пътя им. — Рийд погледна часовника си. — Разговорът продължи повече от петнайсет минути. Трябва да тръгвам.
— Майка ви е отстранявала временно от училище Брет седем пъти — настоя Робърт.
— Точно така — възмутено отговори Рийд. — Майка ми беше много добра и горда учителка. Винаги правеше онова, което мислеше за правилно в определена ситуация. Отказваше да бъде заплашвана, най-малкото от някой нагъл ученик.