— Кога се е случило това?
— Няма дати.
Карлос поклати глава и се почеса по носа.
— Тъжна история. Изглежда, дори свещениците изпитват съмнения във вярата от време на време.
Хънтър затвори дневника и го върна в библиотеката.
— Ако отец Фабиан се е страхувал за живота си или нещо го е безпокояло напоследък, сигурно е записано в някоя от тези тетрадки.
Гарсия бавно въздъхна.
— Ще ни трябват още хора да ги прочетем.
— Може би. — Робърт взе първия дневник вдясно.
— Надявам се, че отец Фабиан е бил организиран човек и е подредил дневниците по години. Ако нещо го е безпокояло напоследък, трябва да е написано в най-скорошната тетрадка.
12.
Купонът беше в разгара си, когато Хънтър пристигна. Всички бяха там — от шефа на полицията до куриера на отдел „Обири и убийства“. Очакваше се да дойде дори кметът. Това не беше изненадващо, като се имаше предвид, че Уилям Болтър беше капитан в отдел „Обири и убийства“ от осемнайсет години. Повечето детективи в отдела не бяха получавали заповеди от друг. Всеки дължеше една-две услуги на Болтър, включително Робърт Хънтър.
Грил-барът „Редуд“ беше препълнен с полицаи. Дежурните бяха закопчали пейджърите на коланите си, а онези, които не бяха на смяна, държаха бутилки бира и чаши с уиски.
Хънтър и Гарсия бях прекарали целия ден в католическата църква „Седемте светии“ и околността, но обиколката по домовете на жителите в квартала не разкри нищо, освен уплашени и разтревожени хора. Робърт имаше много въпроси и той знаеше, че отговорите изискват време.
— Ако искаш, вярвай, но на бара има десетгодишно „Макалън“ — възкликна Карлос, който носеше две чаши с уиски.
Малцовото шотландско уиски беше най-голямата страст на Хънтър, но за разлика от повечето хора той знаеше как да го оцени, вместо само да се напие.
— За капитан Болтър. — Робърт вдигна чашата си и Гарсия направи същото. — Къде е Ана? — попита и се огледа.
Ана Престън беше ученическата любов на Карлос и двамата се бяха оженили веднага щом завършиха гимназия.
— На бара е. Бъбри с другите съпруги. — Съпругът й направи гримаса. — Няма да стоим дълго.
— Аз също.
— Ще ходиш ли пак в църквата?
— Робърт — прекъсна го детектив Кайл Бърн, сграбчи ръката на Хънтър и, вдигна бутилката „Будвайзер“, която държеше. — Наздраве за капитан Болтър.
Хънтър се усмихна и чукна чашата си в бутилката.
— Къде отиваш? — попита Кайл, когато Робърт тръгна към бара. — Ела да пийнеш с нас — изфъфли и посочи маса, където седяха няколко детективи. Всичките изглеждаха почерпени.
Хънтър кимна на всеки поотделно.
— Ей сега ще дойда, Кайл. Трябва да поздравя някои хора. Карлос ще поседи при вас, момчета. — Той потупа по гърба партньора си, който го погледна така, сякаш искаше да каже: „Защо ми причиняваш това?“
— Карлос, ела и пийни нещо. — Кайл помъкна Гарсия към масата.
Нечия твърда ръка хвана Робърт за рамото, преди да стигне до бара. Той се обърна и пак вдигна чашата си за наздравица.
— Най-после реши да се появиш, а?
Капитан Болтър беше внушителен мъж, висок и с телосложение на носорог. Въпреки че наближаваше седемдесетте, прошарената му коса все още не беше оплешивяла. Гъските му мустаци бяха отличителната му черта от двайсет години. Заплашителната му фигура изискваше уважение.
— Капитане — с дяволита усмивка отвърна Хънтър, — сериозно ли мислеше, че няма да дойда?
Болтър сложи ръка на рамото му.
— Да излезем навън. Няма да издържа още една наздравица за себе си.
13.
Ясното небе правеше нощта още по-студена. Хънтър вдигна ципа на коженото си яке, а капитан Болтър извади пура „Фелипе Пауър“ от джоба на сакото си.
— Искаш ли? — предложи.
— Не, благодаря.
— Хайде, днес е денят на напускането ми. Трябва да ги опиташ.