Те влязоха в първата стая, отрупана със строителни отпадъци. Въздухът беше хладен и парлив, натежал от острата миризма на урина и фекалии.
Блейк изкриви лице от погнуса и сложи ръка на носа си. Минаха през найлоновите завеси в отсрещния край на правоъгълната сграда и навлязоха навътре. Неприятният студ се засилваше и светлината отслабваше. След четвъртата стая видяха яркия блясък на мощните прожектори на криминалистите през мръсния найлон на входа на друго помещение. На прага стоеше лаборант. Очите му бяха втренчени в далечното празно пространство. Той сякаш не забеляза пристигането на тримата.
Робърт, Карлос и Барбара, влязоха заедно в ярко осветеното помещение. Студът, който ги беше съпътствал из цялата сграда, внезапно се изпари от тялото на Хънтър, но не от топлината на прожекторите, а защото сърцето му започна да изпомпва повече кръв. Биеше два пъти по-бързо, отколкото преди няколко минути. Трите чифта очи се втренчиха в онова, което се намираше в средата на стаята.
— Мили боже! — промълви Блейк и доближи треперещата си ръка до устата.
97.
Гол чернокож мъж седеше на метален стол с висока облегалка. Кожата му беше тъмносива, а главата — леко наклонена назад. От отворената му уста се подаваше тънка найлонова тръбичка. Но капитан Блейк не се разтрепери при вида на тръбичката, а на двеста и петдесетте спринцовки, забити навсякъде в тялото му.
Доктор Уинстън стоеше вдясно от жертвата. Той бавно се приближи до двамата детективи и шефа на отдел „Обири и убийства“. Робърт не го беше виждал толкова изтерзан. Четиримата застанаха мълчаливо. Блейк заговори първа. Обикновено спокойният й и авторитетен глас потреперваше нервно:
— Убиецът е превърнал жертвата в пълен с кръв игленик?
— В известен смисъл. Спринцовките съдържат около петдесет процента от всичката му кръв.
Въпросителният поглед на капитана се отмести от патоанатома към Робърт.
— Ако не получат помощ, човешките същества не оцеляват, щом загубят петдесет процента от кръвта си — обясни той.
Гарсия сподави въздишката си.
— Искате да кажете, че убиецът е източил кръвта на жертвата, докато умре?
— Числото? — попита Робърт.
Съдебният лекар мълчаливо насочи вниманието им към гърба на жертвата. В средата, между плешките, беше написано числото пет, високо петнайсет сантиметра.
Хънтър заобиколи и застана пред стола.
— Какво знаем за убития?
— Името му е Дарнъл Дъглас, на четирийсет и една години. Живеел е в Западен Холивуд със съпругата си, за която е женен от седем години.
Робърт вдигна глава.
— Още не са й съобщили. — Доктор Уинстън тъжно поклати глава. — Дъглас е бил продавач на коли в „Принстъп Карс“, също в Западен Холивуд. Вероятно вече са ви казали, че е изчезнал вчера, след като изкарал кола от магазина за пробно каране.
Детективът кимна.
— Екипът ми проверява колата за отпечатъци. Ако убиецът е оставил следи, ще ги намерим.
Барбара Блейк се беше втренчила в убития.
Патоанатомът каза:
— Извършителят може да го е изтезавал часове наред.
— Той е искал човекът да вижда как иглите се забиват в него — обади се Робърт.
— Защо? — попита Барбара.
— О, боже! — промълви Гарсия, когато осъзна какво има предвид партньорът му. Убиецът преследва страха на жертвата. Дарнъл Дъглас се е страхувал от игли.
98.
Просторният етаж представляваше лабиринт от големи и малки бюра. Всичките бяха отрупани с книги, листове и снимки. Компютърни монитори, телефони, семейни портрети в рамки и пухкави играчки заемаха останалото пространство. От тавана не висяха плакати. Никъде нямаше имена. Не се знаеше кой какво прави. Мястото жужеше като пчелен кошер, оживено от телефонни разговори и тракане по клавиатури. Двеста души довършваха статиите, които щяха да бъдат публикувани в утрешния брой на „Ел Ей Таймс“.
Клеър Андерсън седеше в отсрещния ъгъл зад бюро, което приличаше по-скоро на масичка за кафе, отколкото на работно място на репортер. Въпреки че беше успяла да отпечата на първа страница репортажа за серийния убиец и момичето ясновидка, тя все още беше на изпитателен срок. Вярно, вчерашната статия й спечели няколко червени точки, но тя знаеше, че в тази игра няма сигурност. Публикуването вчера на първа страница днес лесно можеше да се превърне в стара новина. Клеър трябваше да продължи с историята и да поддържа интереса на читателите. Инстинктът й подсказваше, че се е натъкнала на нещо различно — невиждан досега убиец, но се нуждаеше от повече информация. За жалост много добре съзнаваше, че е вбесила главния детектив, водещ разследването. Не можеше обаче да си позволи историята да й се изплъзне. Трябваше да проучи всичко за онова, което досега само тя беше открила — момичето екстрасенс.