Предишната вечер в „Трейдър Вик“ Клеър имаше чувството, че телефонното обаждане, което Хънтър получи, е свързано с момичето, но докато вземе палтото си и излезе навън, детективът беше изчезнал. Тя не искаше да губи време, взе такси и отново отиде в стария хотел в Линуд, докъдето беше проследила момичето след срещата й с Хънтър и Гарсия. Ала момичето също не беше там. Високият, плешив собственик на рецепцията й каза, че не е виждал момичето на име Моника от предишната вечер.
— Приятелка ли си й? — попита той с неопределим чуждестранен акцент. Дъхът му миришеше на алкохол. — Ако си й добра приятелка, ще ми дадеш ли парите, които тя ми дължи? Не е плащала наема си от три седмици. — Мъжът вдигна три дълги, кокалести пръста. Ноктите му бяха черни.
— Не съм й толкова добра приятелка — отвърна Клеър и дискретно закри носа си с ръка. — Но вижте какво ще ви кажа, господин…
— Петроски. Пат Петроски.
— Виж какво, Пат. — Клеър написа името и телефонния си номер на къс хартия и го сложи на гишето.
— Ако ми се обадиш веднага щом я видиш отново, и имам предвид на секундата, ще изкараш сто кинта. Как ти звучи?
Петроски прочете бележката, без да я взима. Когато вдигна глава, очите му се спряха на цепката между гърдите на Клеър.
— Добре. Договорихме се.
Смрадливецът не се беше обаждал. Клеър гледаше екрана на лаптопа си и потракваше по зъбите си с химикалка. Оставаше й да изиграе още един коз. Случайно успя да открие една приятелка на Моника, двайсет и три годишна сервитьорка на име Сюзан, която бе работила с нея.
Мобилният й телефон започна да вибрира на бюрото. Тя го грабна.
— Клеър Андерсън.
Обаждаше се телефонният оператор на вестника. Като всеки репортер на изпитателен срок Клеър нямаше пряка линия и всички обаждания за нея в „Ел Ей Таймс“ минаваха през централата и се отклоняваха към мобилния й телефон.
— Госпожице Андерсън, търси ви един човек — съобщи операторът.
— Кой?
— Не каза името си. Вчера се обади няколко пъти и тази сутрин отново. Познах гласа.
— Добре. Свържи ме. — Тя чу изщракване и каза:
— Клеър Андерсън.
— Репортерката?
— Да — засмя се Клеър, — репортерката. Как да ви наричам?
— Приятел.
Тя затвори очи и бавно поклати глава, като си помисли: „Откачалка“.
— Какво мога да направя за теб, приятелю?
— Питам се дали може да се срещнем. Може би ще си помогнем взаимно.
— Защо искаш да се срещнем?
Отговор не последва, само тежко дишане.
— Ало? Там ли си?
— Да.
— Защо искаш да се срещнем?
— Заради „момичето ясновидка“ в статията ти.
Клеър изопна тяло и изправи рамене. Нещо в гласа на мъжа я накара да потрепери.
— Тя не е такава, за каквато я мислиш — добави той.
99.
Никой не проговори в продължение на минута. Капитан Блейк пристъпваше от крак на крак. Предположението на Гарсия, че Дарнъл Дъглас се е страхувал от игли, я разтърси емоционално. И тя не ги обичаше.
— Щом се е страхувал от игли, каква е тази тръбичка, пъхната в устата му, по дяволите? — попита и посочи трупа. — Нима убиецът го е хранил насила?
Доктор Уинстън потърка лице, без да бърза да отговори.
— Ще знам със сигурност, когато прегледам жертвата в залата за аутопсии, но не мисля. Това е тръба за интубация.
По гърба на Барбара полазиха ледени тръпки.
— Убиецът е интубирал жертвата? Защо?
— Вгледайте се внимателно. Какво липсва? — предизвикаха ги проницателните очи на патоанатома.
Погледите на всички отново се приковаха в гротескния образ на мъжа, украсен с двеста и петдесет спринцовки, пълни с кръв.
— Предавам се и не съм в настроение да играя игрички, Джонатан — отсече Блейк. — Какво липсва?
— Въжета — отговори Хънтър и се приближи до трупа. — Жертвата не е завързана за стола, а седи там доброволно.
— Бинго — похвали го съдебният лекар. — Въжетата не биха послужили за целта на това убийство.
— Не разбирам — поклати глава Барбара. — Какво общо има завързването с интубирането на жертвата?