— Какво има, скъпи? — Тя коленичи пред него.
Той не откъсна очи от пода. Смущаваше се да я погледне.
— Аз… не съм го правил досега.
Хъни се усмихна, сложи ръка на крака му и нежно го погали.
— Не се тревожи, скъпи. Аз имам богат опит.
— Имаш ли нещо против, ако първо се измия?
— Не, разбира се. И не бързай. Ще те чакам тук. — Тя му намигна чувствено. — Без дрехи.
Хъни се беше облегнала гола на неудобната метална табла на леглото, когато мъжът излезе от банята. Тя вече беше потъркала и ощипала зърната на гърдите си, за да бъдат твърди и да стърчат. Смяташе, че те са най-хубавото нещо в нея. Изражението й обаче се промени, щом туристът се върна в стаята. Той беше гол, но бе облякъл дълъг, прозрачен дъждобран. Хана забеляза огромния му възбуден пенис.
— Брей, скъпи. Това е доста откачено. Харесва ми.
— Дошъл съм за теб, Хъни. — От срамежливостта му нямаше и следа.
Хъни настръхна от различния му тон. Тя стана от леглото, и той пристъпи към нея. Светлината на розовата неонова лампа се отрази в нещо в дясната му ръка и Хъни се вцепени. Беше виждала този блясък и преди. Опита се да изпищи, но мъжът беше по-бърз от нея. Той преодоля за миг разстоянието между тях и запуши устата й със силната си ръка. Притисна тяло до нейното и тя почувства възбудения му член до бедрото си. Ужасените й очи намериха неговите и злото, което видя в тях, я потресе.
— Трябва да коленичиш и да се молиш — измърмори той, докато тя трепереше в ръцете му. Беше прочела за него в сутрешния вестник. Наричаха го „Камата“.
Мъжът бавно облиза устни, вдигна ножа до врата й и прошепна в ухото й:
— Аз съм твоето спасение, Хъни.
102.
Хънтър търпеливо седеше до металната маса в малката, боядисана в бяло стая за частни посещения в калифорнийския затвор в Техачапи. Той чу подрънкване на вериги и после вратата се отвори. Първо влезе едър надзирател. Мускулите му щяха да скъсат плата на опънатата по тялото му униформа размер XXL. В сравнение с размерите му мъжът зад него приличаше на джудже. Той имаше бледа кожа, беше среден на ръст и беше облечен в бяло.
Веригата, с която ръцете му бяха оковани пред него, беше увита около кръста му и се спускаше до глезените, позволявайки му да прави ситни крачки като гейша. Косата му беше подстригана късо, но Робърт забеляза, че е прошарена на слепоочията. Устните му не бяха толкова пълни като на снимката в годишника. Лявата му буза беше разкрасена от лошо заздравял белег. Очите му все още бяха като на котка, но бяха загубили заплашителността си. Той спря на прага и се намръщи, когато видя Хънтър.
— По дяволите, кое е това момченце, Дюбал? — обърна се Питър Елдър към надзирателя, който безучастно повдигна рамене, а после въведе затворника и го настани до масата срещу посетителя.
— Ако се нуждаете от нещо, ще бъда отвън — рече Дюбал, излезе и остави тежката врата да се тресне зад него.
Питър Елдър седеше с ръце в скута, наведена глава и прегърбени рамене, но очите му оглеждаха изпитателно Робърт, както хищник се взира в плячката.
— Трябва да си много важно ченге — отбеляза той с тих глас.
Хънтър се беше облегнал назад на стола.
— Защо мислиш така?
Елдър се усмихна и разкри лошо поддържани зъби.
— Това не е нормалният час за посещения, нито обичайната стая за свиждания. Затова целият съм окован. Обикновено ми слагат само белезници, но пътят от карцера е дълъг, а тук не рискуват. Ти трябва да си някой тузар и отчаяно искаш нещо от мен, за да се срещаме тук.
— Казвам се Робърт Хънтър. Детектив съм от отдел „Убийства“ в Лос Анджелис. — Показа му значката си.
— Не ми пука кой си и от къде си, ченге. Интересува ме само какво искаш от мен.
Хънтър се втренчи в човека пред себе си и после спокойно отговори:
— Помощта ти.
Питър се изсмя шумно и сложи ръце на масата. Веригата му издрънча силно върху метала.
— Защо ще ти помагам, ченге?
Робърт знаеше, че между затворниците има правило да не помагат на полицията. За тях това беше като да изменят на братство, доносничество, предателство и ако някой разбереше, последиците щяха да бъдат фатални. Ако искаше Питър Елдър да му помогне, трябваше да изиграе правилно картите си.
— Искам да помогнеш не на мен, а на приятелите си.
Елдър учудено изви вежди.
— Приятели? — изсмя се. — Да не би да пушиш трева, ченге? Аз съм тук от четиринайсет години, всичките прекарани в карцер. — Питър произнасяше монотонно всяка дума. — Не общувам с никого. Изолиран съм от всичко и всеки. Дори кореспонденцията ми е ограничена. Всичките приятели, които имам, живеят в главата ми, ченге.