— Някогашните ти приятели.
Елдър заинтригувано вдигна глава.
— Спомняш ли си едно хлапе от гимназията в Комптън на име Брет Стюарт Никълс?
Затворникът се облегна назад на стола и се подсмихна. За миг погледът му стана унесен, сякаш миналото се разигра пред очите му. Когато заговори, гласът му прозвуча по-оживено:
— Става дума за Брет?
— Донякъде.
— Какво по-точно означава това?
Робърт бавно разказа на Елдър леко изменена версия на случилото се.
— Смятаме, че убиецът преследва вашата стара група приятели.
— От гимназията в Комптън?
— Не е задължително.
— Мамка му! Ще престанеш ли да говориш в гатанки, ченге? Объркваш мислите ми. Кое не е задължително?
Хънтър извади снимката на четирите момичета от гимназията в Гардена от найлонова папка.
— Тези момичета не са учили в гимназията в Комптън. — Той бутна фотографията към затворника. — Познаваш ли някоя от тях?
Елдър дълго гледа снимката и накрая поклати глава.
— Не — студено отвърна.
Робърт разбра, че Питър лъже, но се престори, че му повярва.
— Може би някои от тези момичета са се мотаели с теб и Брет след училище. — Взе снимката и видя как Елдър без желание откъсна очи от нея. — Убиецът премахна две от тях.
— Кои две? — машинално попита Питър. Нервен рефлекс на обезпокоен човек.
— Няма значение. Щом момичетата не са се мотали с вас, няма смисъл. Приключихме. — Той понечи да стане.
— Чакай малко. — Елдър се наведе напред. Гласът му прозвуча настойчиво. — Дай пак да видя снимката.
— Защо?
— Мина много време, ченге. Забравил съм доста неща. Може би ако я видя отново…
Хънтър бавно бутна снимката към него. Този път затворникът я взе в окованите си ръце. Робърт наблюдаваше внимателно как очите на Питър се стрелкат от момиче на момиче. Нямаше съмнение, че погледът му се съсредоточава най-вече върху втората девойка отляво надясно — Аманда Райли.
103.
— Кои две са били убити? — Тонът на Пит беше поомекнал.
— Спомняш ли си някоя от тях? — настоя Хънтър.
Елдър вдигна глава и пронизващите му очи се спряха на детектива. Той примига няколко пъти, сякаш да проясни зрението си. Ъгълчетата на устата му се извиха.
— Ти си натясно, ченге. — Отново заговори монотонно: — Опитваш се да хванеш убиец. Аз вече знам съдбата си. Никога няма да изляза от тук. Играй си с мен, колкото искаш. Това не ме притеснява. Може би си ги спомням, но първо искам да знам кои две са били убити.
Питър Елдър се нуждаеше от причина, за да помогне. От начина, по който гледаше Аманда Райли, беше очевидно, че се бори с чувство, което не е изпитвал от много години. И снимката определено събуди спомени. Робърт реши да рискува.
— Двете момичета вдясно — Деби Хауард и Джесика Пиърс.
Лицето на Елдър леко се отпусна от облекчение и Хънтър разбра, че е заложил на правилната карта. Време беше да хвърли зарчето още веднъж.
— Другите са в опасност, както и всеки член на уличната ви банда. Имаме причина да смятаме, че следващата в списъка на убиеца е второто момиче отляво надясно… Аманда Райли. Познаваш ли я?
Питър се скова.
— Щом мислите, че тя ще бъде следващата жертва, защо не я пазите?
— Не можем да я намерим. Според нас тя бяга и се крие от страх. Най-добрият ни шанс е да заловим убиеца, преди да нанесе поредния си удар. Тези момичета са се познавали, но не знаем каква е връзката между тях и Брет.
— И как ще ви помогне това?
Робърт се наведе напред.
— Виж, знам, че сте тормозили някои хлапета, когато сте били млади. Това се случва във всяко училище в Америка. От информацията, с която разполагаме досега, изглежда, че поради някаква причина едно от хлапетата, с които сте се заяждали, е решило, че е време за отплата.
Питър се намръщи.
— Това беше преди двайсет и пет години.
— Някои хора никога не забравят.
— Но тези момичета не учеха в гимназията в Комптън. Защо ще ги преследва убиецът?
Хънтър му обясни теорията си за уличната банда.
Елдър се почеса по челото.
— Искаш да потвърдя дали си прав. Тормозено хлапе, което е решило да си го върне на бандата.