— Този път ще го направят.
— А защо искаш да отидеш на Марс — попита Лийла и намигна на Карин. — Там няма хубави момичета.
— Момичетата не ме интересуват. Искам да отида на Марс и толкова.
— Няма да ти хареса, скъпи — продължи майка му. — Марс е гадно място без въздух.
— Има малко въздух — продължи да упорства момчето намръщено. — Тук не ми харесва.
— Защо? — попита Карин и стана. — Има ли нещо, което нямаш? Нещо, което искаш?
— Не, сър. Имам всичко, което искам. — Винаги, когато Били го наричаше „сър“, нещо не беше наред и Карин го знаеше.
— Слушай, синко, когато бях на твоите години и аз исках да отида на Марс. Щеше ми се да правя романтични неща. Дори исках да стана главен техник.
— Тогава защо не стана?
— Е… защото пораснах. Дадох си сметка, че в живота има и по-важни работи. Най-напред трябваше да изплатя дълга, оставен ми от баща ми, после срещнах майка ти и…
Лийла се изкикоти.
— … и поисках да имам свой собствен дом. С теб ще е същото. Ще изплатиш дълга си и ще се ожениш както всички нас.
Били остана мълчалив известно време, после дръпна назад черната си коса — права, като на баща му — и облиза устни.
— А как така аз имам дългове, сър?
Карин му обясни внимателно — за нещата, от които се нуждае едно семейство, за да води цивилизован живот, за цената на тези неща. За това, как се плаща тя. За това че е обичайно синовете да поемат част от дълговете на родителите си, когато пораснат.
Мълчанието на Били го дразнеше. Имаше чувството, че момчето го укорява. Сякаш не се бе блъскал като роб с години, за да му осигури такъв лукс!
— Синко — каза той прегракнало, — учил ли си история в училище? Добре. В такъв случай си наясно как е било в миналото. Войни. Знаеш ли как са умирали хората във войните?
Момчето не отговори.
— Или как са превивали гърбове по осем часа на ден, за да свършат някоя работа, с която машините биха могли да се справят преспокойно? И как през цялото време са гладували? Знаеш ли какво е да ти е студено, да те вали дъжд и да няма къде да спиш?
Млъкна, за да получи отговор, но момчето продължаваше да мълчи.
— Ти живееш в най-доброто време, което човечеството познава. Заобиколен си с всички чудеса на изкуството и техниката. Най-добрата музика, най-хубавите книги, най-прекрасните картини… всичко това е на твое разположение. Е, какво ще кажеш? — попита той с по-мек тон.
— Просто се чудех как бих могъл да отида на Марс — каза момчето. — Имам предвид с този дълг. Изглежда няма да е възможно да се отърва от него.
— Разбира се, че не.
— Освен ако не замина с някоя ракета.
— Но не би го направил.
— Разбира се, че не — отговори момчето, но без да е убедено.
— Ще останеш тук и ще се ожениш за някое много мило момиче — намеси се Лийла.
— Разбира се — каза Били. — Естествено. — Изведнъж се засмя. — Това за Марс не го говорех сериозно. Наистина.
— Радвам се, че е така — кимна Лийла.
— Забравете, че го споменах — добави Били и се усмихна вдървено. Стана и изтича горе.
— Сигурно отиде да си играе с ракетите — отбеляза Лийла. — Такъв хитрец е!
Семейство Карин вечеря както обикновено и после стана време господин Карин да отиде на работа. Този месец беше нощна смяна. Целуна жена си за довиждане, качи се на реактивната кола и се понесе към фабриката. Автоматичният портал го разпозна и се отвори. Той паркира и влезе.
Автоматични стругове, автоматични преси — всичко беше автоматично. Фабриката беше огромна и много светла, машините жужаха тихо сами на себе си и вършеха работата си — вършеха я добре.
Карин отиде до края на поточната линия за сглобяване на автоматични перални машини, за да смени работещия там.
— Всичко наред ли е? — попита той.
— Разбира се — отговори мъжът. — Вече цяла година не сме имали брак. Тези нови модели имат вградени гласове. Не светят като старите.
Карин седна на мястото на колегата си и зачака да се появи първата пералня. Работата му беше удивително проста. Седеше там и машините минаваха покрай него. Трябваше само да натисне един бутон върху тях, за да разбере дали са изправни. Винаги бяха изправни. След това машините отиваха в цеха за опаковане.
Най-после по широките ролки на конвейера се появи първата. Карин натисна стартовия бутон.
— Готовност за изпиране — докладва машината.
Карин натисна копчето за изключване и я пусна да премине.
Ах това момче, мислеше си той. Ще порасне ли някога, за да поеме своите отговорности? Ще съзрее ли достатъчно, за да заеме мястото си в обществото? Съмняваше се. Синът му беше бунтар по рождение. Ако някой някога стигнеше до Марс, щеше да е той.