Рей Бредбъри
Екзорцизъм
Излезе от банята, като слагаше йод на пръста си — здравата се бе подредила, докато си режеше парче кокосова торта. Точно тогава пощальонът изкачи стъпалата на верандата, отвори и влезе. Вратата се затръшна след него. Елмира Браун подскочи на една педя над земята.
— Сам! — извика тя. Размаха намазания си пръст, за да не пари толкова. — Още не мога да свикна, че мъжът ми е пощальон. Изкарваш ми акъла всеки път, като влезеш.
Сам Браун стоеше с наполовина празната си пощенска чанта и се почесваше по главата. Погледна към вратата, сякаш изведнъж в спокойното лятно утро бе паднала мъгла.
— Днес се прибираш по-рано — отбеляза тя.
— Няма да остана — рече той със смутен тон.
— Какво е станало? — Тя отиде до него и го погледна в очите.
— Може би нищо, а може би много неща. Току-що отнесох пощата на Клара Гудуотър нагоре по улицата…
— Клара Гудуотър!
— Стига де, не кипвай. Бяха някакви книги от фирма „Джонсън-Смит“ от Райсин, Уисконсин. Заглавието на едната бе… чакай да се сетя. — Той се намръщи, после лицето му се изглади. — „Албертус Магнус“, точно така. „Одобрени, потвърдени, подходящи и естествени египетски тайни или…“ — Загледа се в тавана, сякаш думите бяха написани там. — „Бяла и черна магия за човек и звяр, разкриващи забраненото познание и загадките на древните философи“!
— Клара Гудуотър ли каза?
— По пътя успях да погледна първите страници, нищо нередно. „Скритите тайни на живота, разбулени от известния учен, философ, химик, естественик, психомистик, астролог, алхимик, металург, магьосник, тълкувател на тайните на вълшебниците и магьосничеството, а също и тайни възгледи за множество изкуства и науки — неясни, ясни, практични и така нататък“. Уф! Господи, ама че глава имам. Помня думите, макар и да не схващам смисъла им.
Елмира гледаше намазания си с йод пръст, сякаш й бе посочен от някакъв непознат.
— Клара Гудуотър — промърмори тя.
— Докато й ги давах, ме погледна право в очите и рече: „Ето сега няма съмнение. Ще стана първокласна вещица. Ще се сдобия с диплома за нула време. Ще започна бизнес. Ще омагьосвам тълпи и индивиди, стари и млади, големи и малки“. После пак се засмя, заби нос в книгата и се прибра.
Елмира се загледа в някаква синина на ръката си, внимателно докосна с език един разклатен зъб.
Затръшна се врата. Том Споулдинг, който бе коленичил в градината на Елмира Браун, погледна нагоре. Беше се скитал из квартала, бе гледал как я карат мравките тук и там и бе намерил един особено добър мравуняк с голям отвор, където имаше всевъзможни яркочервени насекоми — едни сновяха насам-натам, други дърпаха малките си товари — мъртъв скакалец или малкото на някоя птичка. А сега имаше и още нещо — госпожа Браун се олюлява на края на верандата, сякаш току-що е научила, че светът пропада през космоса със скорост шейсет трилиона мили в секунда. Зад нея бе господин Браун, който не знаеше за никакви мили в секунда — а дори и да знаеше, едва ли щеше да обърне внимание.
— Хей, Том! — повика го госпожа Браун. — Нуждая се от морална подкрепа и от еквивалент на кръвта на Агнеца. Ела!
И се втурна на улицата, като мачкаше мравки, риташе глухарчета и оставяше с токчетата си дълбоки заострени дупки в цветните лехи.
Том остана още малко на колене, разглеждаше лопатките и гръбнака на госпожа Браун, докато тя изскачаше на улицата. Прочете костите — говореха му недвусмислено за мелодрама и приключение — нещо, което обикновено не свързваше с дамите, макар че госпожа Браун имаше следи от пиратски мустак над горната устна. Миг по-късно вървеше редом с нея.
— Госпожо Браун, изглеждате направо бясна!
— Още не си видял какво значи бяс, момче!
— Внимавайте! — извика Том.
Елмира Браун падна право върху едно желязно куче, което спеше на зелената трева.
— Госпожо Браун!
— Ето виждаш ли? — Госпожа Браун седна. — Това е дело на Клара Гудуотър! Магия!
— Магия ли?
— Няма значение, момче. Ето ги стълбите. Тръгни напред и разритай всички невидими нишки. Звънни на вратата, но бързо си дръпни пръста, да не изгори на въглен!
Том не докосна звънеца.
— Клара Гудуотър! — Госпожа Браун натисна звънеца с намазания с йод пръст.
Някъде далеч в прохладните полутъмни стаи на голямата стара къща звънна и замлъкна сребърно звънче.
Том се заслуша. Някъде още по-отдалеч се чу шумолене като от бягаща мишка. В някаква далечна гостна се мярна сянка, може би от развята завеса.
— Здравейте — каза тих глас.
Госпожа Гудуотър ненадейно се показа зад мрежестата врата, свежа като ментов бонбон.
— О, здравейте, Том, Елмира. Какво…