Дамите си приказваха и не я чуха.
Госпожа Гудуотър кимна, вдигна ръце и въдвори тишина.
Елмира стисна здраво ръката на Том. Той трепна, без да отваря очи.
— Дами — каза Елмира, — съчувствам ви. Зная през какво сте минали през последните десет години. Зная защо гласувахте все за госпожа Гудуотър. Имате да храните момчета, момичета и мъже. Трябва да се вместите в бюджета си. Не можете да си позволите млякото ви да вкисне, хлябът да не бухне или тортите ви да станат на нищо. Не искате за три седмици домът ви да бъде сполетян от заушка, варицела и коклюш. Не искате съпругът ви да катастрофира или да го удари високото напрежение извън града. Но сега с всичко това е свършено. Вече можете да дишате спокойно. Няма да има вече изгаряния или болки в гърба, защото ви нося доброто слово и ще изгоним бесовете от вещицата, която си имаме!
Всички се заоглеждаха, но не видяха никаква вещица.
— Имам предвид председателката! — викна Елмира.
— Мен! — Госпожа Гудуотър махна на всички.
— Днес — задъхано продължи Елмира, като се подпираше на масата, за да не падне, — днес ходих в библиотеката. Потърсих противодействия. Как да се отървем от хора, които се възползват от другите, как да прогоним вещиците веднъж завинаги. И намерих начин да се борим за правата си. Усещам как силата се надига в мен. В мен сега е магията на всякакви добри корени и вещества. В мен… — Тя млъкна и се олюля. Примигна веднъж. — В мен има винен камък и… бели миши уши и мляко, заквасено на лунна светлина, и… — Отново млъкна и се замисли за момент. Затвори уста, някъде дълбоко в нея се надигна мъничък звук, тръгна нагоре и си намери път през стиснатите й устни. Тя затвори очи за момент, за да види къде е силата й.
— Госпожо Браун, добре ли сте? — попита госпожа Гудуотър.
— Чувствам се отлично! — бавно рече госпожа Браун. — Добавих стрити моркови, тънко нарязан корен на магданоз, хвойна…
Отново замълча, сякаш някакъв вътрешен глас й бе казал СТОП. Огледа обърнатите към нея лица.
Забеляза, че помещението започва да се върти бавно, първо отляво надясно, после отдясно наляво.
— Корени на розмарин и цвят от лютиче… — доста глухо рече тя. Пусна ръката на Том. Той отвори едно око и я погледна.
— Дафинов лист, друмниче…
— Май е по-добре да седнете — каза госпожа Гудуотър.
Една дама стана и отвори прозореца.
— Сух бетел, лавандула и семки от киселица — каза госпожа Браун и спря. — Хайде по-бързо, да гласуваме. Всяка да даде гласа си. Аз ще преброявам.
— Не е нужно да се бърза, Елмира — каза госпожа Гудуотър.
— Напротив, нужно е. — Елмира треперливо си пое дъх. — Запомнете, дами, стига толкова страх. Постъпете така, както винаги сте желали. Гласувайте за мен и… — Помещението отново се движеше, този път нагоре-надолу. — Честно управление. Нека всички, които са за госпожа Гудуотър, да кажат: „Да“.
— Да — рече цялата зала.
— Всички, които са за госпожа Елмира Браун? — със слаб глас каза Елмира.
Преглътна.
След кратко мълчание се обади:
— Да.
Гледаше поразена помещението.
Мълчанието изпълни залата от край до край. В тази тишина госпожа Елмира Браун издаде грачещ звук. Хвана се за гърлото. Обърна се и погледна с мътен поглед госпожа Гудуотър, която преспокойно извади от чантичката си восъчна кукла с дузина ръждиви карфици.
— Том — каза Елмира, — заведи ме до дамската тоалетна.
— Да, госпожо.
Тръгнаха, ускориха крачка, накрая се затичаха. Елмира тичаше напред през тълпата, по пътеката… Стигна вратата и зави наляво.
— Не, Елмира, надясно, надясно! — викна госпожа Гудуотър.
Елмира зави наляво и изчезна.
Чу се грохот, сякаш някой пускаше въглища в шахта.
— Елмира!
Дамите се разтичаха като момичешки баскетболен отбор и започнаха да си викат една на друга.
Единствено госпожа Гудуотър се движеше по права линия.
Откри Том загледан в стълбището, вкопчил се в перилата.
— Четиридесет стъпала! — изстена той. — До долу има цели четиридесет стъпала!
Дълги години и месеци след това се разказваше как Елмира Браун като някакъв отчаян алкохолик е взела тези стъпала, без да пропусне нито едно по дългия си път надолу. Казваха, че когато започнала да пада й било толкова зле, че изгубила съзнание и от това костите й станали като гумени, така че се търкаляла, вместо да отскача. Накрая се стоварила долу и само мигала; чувствала се по-добре, тъй като по пътя изхвърлила голяма част от онова, от което й било призляло. Вярно, била доста добре подредена и приличала на татуирана. И въпреки това нямала нито една счупена кост, нито една навехната китка или глезен. Три дни си държала главата странно и въртяла очи, вместо да се обръща. Важното обаче било, че госпожа Гудуотър се озовала веднага долу, взела главата на Елмира в скута си и заронила сълзи, докато дамите истерично се събирали около тях.