Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа
На Стефан, с когото написах тази книга
Маркс
(преамбюл)
1
Който сее желание
— Маркс променя напълно моя светоглед — заяви тази сутрин малкият Палиер, който обикновено никога не говори с мен.
Антоан Палиер, благоденстващ наследник на стара индустриална династия, е син на един от моите осем работодатели. Макар и последна издънка на едрата буржоазия — която се възпроизвежда само с чисти и непорочни напъни, — той сияеше от откритието си и ми го съобщаваше инстинктивно, без за миг да го е грижа дали ще го разбера. Какво ли знаят трудовите маси за творчеството на Маркс? Прочитът му е труден, езикът — книжовен, стилът — изтънчен, тезите — сложни.
И точно тогава едва не се издавам по най-глупашки начин.
— Трябва да прочетете Немска идеология — казвам аз на този кретен с тъмнозелен дъфелкот.
За да се разбере Маркс и защо той греши, трябва да се прочете Немска идеология. Тя е антропологичният фундамент, върху който ще се изградят всички призиви за нов свят и ще бъде положена основната увереност: вместо да се погубват от желания, хората ще направят по-добре, ако се задоволят със своите потребности. В свят, където хюбрисът1 на желанието бъде обуздан, може да се породи нова обществена организация, без борби, потисничество и зловредни йерархии.
— Който сее желание, жъне потисничество — на път съм да прошепна аз, сякаш само котаракът ми ме слуша.
Но Антоан Палиер, в чиито отвратителни едва наболи мустаци няма нищо котешко, ме гледа озадачен от странните ми думи. Както става винаги, спасява ме неспособността на човешките същества да повярват на онова, което разчупва рамките на жалките им умствени навици. Една портиерка не чете Немска идеология и следователно е неспособна да цитира единайсетата теза за Фойербах. Освен това една портиерка, която чете Маркс, непременно е склонна към подривна дейност и е продала душата си на дявола, наречен Обща конфедерация на труда2. А че тя би могла да чете, за да се извиси духовно, е мисъл толкова неуместна, че не би могла да мине през ума на нито един буржоа.
— Много поздрави на майка ви — промърморвам аз, затваряйки вратата под носа му. Надявам се, че силата на хилядолетните предразсъдъци ще прикрие несъответствието между двете фрази.
2
Чудесата на Изкуството
Казвам се Рьоне. На петдесет и четири години съм. От двайсет и седем години съм портиерка в къщата на ул. „Грьонел“ №7, красив богаташки дом с вътрешен двор и градинар, разделен на осем свръхлуксозни апартамента, всеки от тях обитаван и с гигантски размери. Вдовица съм, дребна, грозна, пълничка, имам мазоли на краката и, ако съдя по някои неприятни за самата мен утрини, от устата ми се носи дъх на мамут. Не съм учила, винаги съм била бедна, невзрачна и незначителна. Живея сама с котарака си, голям и ленив мъжкар, чиято единствена особеност е, че лапите му вонят, когато се ядоса. И той, и аз не полагаме никакви усилия да се включим в хоровода на себеподобните си. Тъй като рядко съм приветлива, макар и винаги учтива, не ме обичат, но ме търпят, защото отговарям напълно на представата, превърната в парадигма от натрупванията в общественото съзнание, за портиерка в жилищна кооперация, тоест явявам се едно от многото колелца на голямата всемирна илюзия, според която животът има смисъл и той може да бъде разгадан. И след като някъде е написано, че портиерките са стари, грозни и несговорчиви, на фронтона на същия този глупав небосвод е отбелязано с огнени букви, че въпросните портиерки имат големи лениви котараци, които дремят по цели дни върху възглавници с плетени на една кука калъфки.
Пак на същото място се казва, че портиерките гледат безкрайно телевизия, докато тлъстите котараци спят, и че входът на кооперацията трябва непременно да смърди на манджа, зелева чорба и фасул с наденички. Имам нечувания късмет да съм портиерка в елитно жилище. Беше ми така унизително да се принуждавам да готвя тези отвратителни ястия, но намесата на господин Дьо Броли, държавният съветник от първия етаж, намеса, вероятно представена от него на съпругата му като учтива, но непреклонна и която имаше за цел да прогони от общото ни съществуване тези плебейски миризми, бе за мен огромно облекчение, което прикривах доколкото можех под привидността на едно принудително подчинение.