Трябва да знаете, че когато слиза при мен в два часа, във вторник от семейство Артенс и в четвъртък от семейство Дьо Броли, Мануела е излъскала едва ли не с клечки за уши луксозните кенефи, които, макар и позлатени, са мръсни и вонящи като всички нужници по света, защото ако има нещо, което богаташите споделят пряко воля с бедните, това са смърдящите черва, а те в края на краищата се освобождават някъде от онова, дето ги е осмърдяло.
Ето защо Мануела заслужава дълбок поклон. Макар и пожертвана на олтара на свят, в който неприятните дейности са запазени само за някои, докато други мръщят нос, без нищо да правят, тя не се е отказала от вкуса си към изискаността, който е много по-ценен от всички позлати и най-вече от санитарните.
— Дори когато ядеш орех, трябва да сложиш покривка — казва Мануела и вади от вехтата си пазарска чанта малка кошничка, застлана с красиво изрязана червена хартия, върху която са се сгушили сладкиши с бадеми. Правя кафе, което няма да изпием, но чийто аромат и двете обожаваме, и ето че сърбаме мълчаливо зелен чай, похапвайки сладкиши.
Така както аз съм постоянно опровержение на архетипа на портиерка, Мануела е неосъзнато отрицание на португалска чистачка. Защото момичето от Фаро, родено под смокиново дърво след седем други и преди още шест деца, изпратено съвсем малко на полето и също така бързо омъжено за един зидар, който скоро след това емигрира, майката на четири деца, французи по месторождение, но португалци по отношението на обществото, момичето от Фаро, макар и с черни страстоубийствени чорапи и кърпа на главата, е аристократка, истинска, голяма аристократка, надарена с онзи вид благородство, което не подлежи на критика, защото се носи в сърцето и не го е еня за етикети и благороднически частици. Какво значи аристократка? Жена, която остава недосегаема за простащината, макар и тя да я обгражда от всички страни.
Простащината на роднините й по мъжова линия, която всяка неделя притъпява с дебелашки шеги болката, че си роден слаб и без бъдеще. Простащината на съседите, белязани със същата болезнена нищета, невзрачна като неоновите светлини на завода, където мъжете отиват всяка сутрин както се слиза в ада; простащината на работодателките й, лошотията им, която всичките им пари не могат да прикрият и които я третират като краставо куче. Но достатъчно е само да видите как Мануела ми поднася като на кралица сладкишите, които е приготвила, за да доловите цялата прелест на тази жена. Да, като на кралица. Когато Мануела влиза, портиерската ми стая се превръща в дворец, а нашата бедняшка закуска — в кралско угощение. Както разказвачът превръща живота в пъстроцветна река, поглъщаща мъката и досадата, Мануела преобразува живота ни в сърдечна и весела епопея.
— Малкият Палиер ме поздрави на стълбището — казва тя, внезапно прекъсвайки мълчанието.
Пренебрежително измърморвам.
— Чете Маркс — вдигам аз рамене.
— Марш ли? — пита тя, произнасяйки „ш“ вместо „кс“, едно меко ш, очарователно като ясно небе.
— Бащата на комунизма — отговарям аз.
Мануела изсумтява презрително.
— Политика, значи — казва ми тя. — Играчка за богати мамини синчета, която не отстъпват на никого.
За миг се замисля с навъсени вежди.
— Май че преди не четеше такива неща — казва тя.
Списанията, които младежите крият под леглата си, не убягват от проницателния поглед на Мануела и, изглежда, малкият Палиер също ги беше използвал известно време, и то доста старателно, макар и подбирайки, за което е доказателство изтърканата страница с недвусмисленото заглавие: палавите маркизи. Смеем се и разговаряме още малко за това и онова спокойно като стари приятелки. Тези мигове са ценни за мен и сърцето ми се свива при мисълта за деня, когато мечтата на Мануела ще се сбъдне и тя ще се върне завинаги в своята страна, оставяйки ме тук, сама и грохнала, без приятелка, която два пъти седмично да ме превръща в нелегална кралица. Питам се също с известно опасение какво ще стане, когато единствената ми дружка, единствената, която знае всичко без някога да ме е питала за нещо, ще изостави една непозната никому жена и по този начин ще я погребе под покрова на забравата.
Във входа се чуват стъпки и после ясно различаваме загадъчния шум от човешка ръка върху копчето на асансьора, стар асансьор с черна решетка и двукрила врата, облицован с кожа и дърво и който, ако е имало място, е щял да бъде управляван навремето от пиколо. Познавам стъпките: те са на Пиер Артенс, кулинарния критик от четвъртия етаж, възможно най-гадния олигарх, който така присвива очи, когато застава на прага на дома ми, сякаш живея в тъмна пещера, макар че онова, което вижда, му подсказва точно обратното.