— Кой паяк?
— Дето е у дома на тавана, до крушката. Само той се ползва от нея и него ще търсиш. На него само свети тя. Ние полза нямаме.
— Не думай тъй бе, чичо Събе. И аз съм сиромах човек и нужда имам.
Лъжлив Съби се надигнал, отръскал си потурите и извикал на дъщеря си:
— Бонке, Бонке мари, я стани тейковото, запали и донес газената лампа да си направим с батя ти Митя сметката за електриката, че тя уж свети, ама нищо не се вижда.
— Е, ами нали зимъс още я счупи бре, когато кумувахме! Каква ти лампа — обадила се из чергите жена му.
— Ууу… герчек! Тъй беше зер! Е, тогава почакай, Пите, тук до стълбата, а аз ще прескоча до Нейкови, да зема тяхната за малко. Сега ще се върна.
Тръгнал Лъжлив Съби бос накъм вратнята, отворил я, пак я затворил, ама не излязъл, а на пръсти се върнал назад, намъкнал се в плевника, където си нощувал лятно време, легнал си човекът и си заспал.
А Митьо Питето чакал, чакал и треперал от студ до петляно време.