Шиничи Хоши
Електронен чар
Асансьорът спря на тридесетия етаж и аз слязох. Застанах пред вратата на кабинета на Кира и извиках:
— Дойдох да те помоля нещо.
Вратата, която улови гласа ми, започна да излъчва студена бяла светлина. Телевизионната камера, закрепена в горната й част, улови силуета ми, добре осветен от светлината, и предаде изображението на тия, които бяха вътре. След малко се чу:
— А, та това е Акико! Толкова време не сме се виждали! Вече се безпокоях какво става с тебе. Сега тъкмо нямаме клиенти и скучаех. Влизай! — чу се глас по микрофона, след това леко отекна звукът на отключваща се ключалка, вратата тихо се отвори, и то сама.
Таванът и стените излъчваха мека светлина. Моята близка приятелка от ученическите години Кира стана бавно от един фотьойл в ъгъла. На красивото й лице изплува топла усмивка.
Впрочем за нея беше нормално да бъде красива. По време на студентските си години специализира медицина, след това уреди в тези помещения салон за пластични операции и там й бяха направили прекрасно лице. Аз също бях помолила Кира и се бях подложила на три малки пластични операции.
— Кира, ти ставаш все по-хубава и по-хубава.
— Много ми е приятно, когато ме хвалиш, Акико. Май има вече три месеца, откакто направих последната. Сигурно вече си разгледала снимките, които ти бях изпратила?
Когато някой си правеше пластична операция, правеха му се и пространствени снимки, които пациентът еше длъжен да изпрати на познатите си.
— Видях ги. Но ги получих едва онзи ден. Отговорът ми сигурно още не е пристигнал. Безпокоях се, че това ще ти направи лошо впечатление.
Беше редно, след като човек получи снимките, да изпрати едно благодарствено писмо, но аз ги бях получила едва онзи ден и още не бях написала писмото.
— Няма значение. Само че аз ти бях изпратила снимките преди три месеца, а ти си ги видяла едва онзи ден, какво се е случило?
Преди да подхвана разговор за работата на Кира, трябваше да разкажа нещо за себе си.
— Около пет месеца бях в космоса, по работа.
— А, значи такава била работата. Много искам да ли разкажеш нещо за космоса! Не бързай, можеш да говориш спокойно.
— Добре.
Кира ме хвана за ръката и ме настани в креслото. Меката пластмасова тапицерия прие формата на тялото ми и аз се отпуснах спокойно.
— Искаш ли да включа на люлеене? — попита Кира, докосвайки с пръст клавишите, вградени в облегалката.
— Да, но слабо. Сложи го на четири.
Кира натисна клавишите и креслото бавно започна се люлее — четири разлюлявания за минута. Човек имаше чувството, че се намира на лодка в някой тих залив.
— И аз ще го сложа на четири. Искаш ли нещо за пиене? — попита Кира, нагласявайки на люлеене и своето кресло.
— Благодаря, може би след това — отговорих аз.
— И какво прави в космоса?
— Към нас се приближава кометата Паго. Трябваше да я изследваме.
В университета аз се специализирах по изследването на кометите.
Наредено ми беше да се заема с изследването.
— Какво чувствуваше, когато се приближавахте към кометата?
— Странно чувство. Като че ли от небето продължително пада сняг, снегът изведнъж замира и остава във въздуха. Докъдето поглед стига, се сипе ситен бял прах, който е обгърнал всичко.
— Сигурно е било много красива гледка?
— Да, но аз не бях тръгнала да разглеждам забележителностите на планетата, а да събера материал за изследване. Така че нямах време да се любувам на гледката. Освен това в ракетата бях съвсем сама.
Като описах как изглеждаше кометата в космически мрак, използувайки специални термини, аз разказах и за трудностите на експедицията.
— Пет месеца сама в космическото пространство! Кометата сигурно е била красива, но за толкова дълъг период от време трябва да е било скучно.
— Така е, но няма как. Това ми е работата. Затова пък през тези пет месеца нямах никаква възможност да харча парите си, а и след като се върнах, получих добро възнаграждение. Моята работа се цени много днес.
Кира смени темата на разговора.
— Това е добре. Ти беше казала преди малко, че искаш да ме помолиш нещо. Може би става дума за пластична операция. Ако е тъй, не се безпокой за парите — те я направя на най-ниска цена, макар да ми се струва, че сега не изглеждаш зле.
— Не, не става дума за пластична операция.
— Тогава за какво става дума? С какво друго бих могла да ти бъда полезна? — попита Кира и натисна едно странично копче. До нея се придвижи малка масичка. От чашите с горещо какао, които се намираха на масичката, се вдигаше лека струйка пара.
— Заповядай, вземи си.
— Благодаря. Предпочитам нещо немного сладко — отговорих аз и набрах по бутоните съответната комбинация. Подвижната масичка ми поднесе някакво питие, в което имаше мента. Взех в ръка чашата, която беше толкова студена, че по нея се бяха образували малки като роса капчици, отпих една глътка от питието и казах: