Гласът му беше нежен и тих. Аз бях отчаяна от това, че загубих богатия израз на лицето си, но се опитвах да не го показвам и отговорих с наведена глава:
— Не, няма нищо.
— Ако е така, всичко е наред. А аз бях започнал да се безпокоя! Всъщност много бих искал да ти разкажа нещо за себе си — подхвана Курода, и по вида му личеше колко силно беше желанието му да сподели нещо.
— Какво е то?
Помислих си, че даже устройството да се бе развалило, щях да изслушам неговото признание на всяка цена.
— Знаеш ли, конструирах система, с помощта на която могат да се откриват устройствата за управляване на изражението на лицето. Моята система се намира тук, под тази пейка.
Сега разбрах, че моето устройство беше престанало да работи именно поради скритата под пейката апаратура на Курода. Не ми оставаше друго, освен да се разплача.
Изминаха няколко дни и Курода наистина ми предложи да се омъжа за него. Едва по-късно ми каза, че много време блокира устройствата за нагласяване на изражения на лицето по поръчка, но никога до този момент не бил виждал толкова искрен плач. Винаги му е бил сервиран стандартният „плач“, с който лицата на хората свиквали и от който не можели да се отърват дори когато апаратът не работи.
В крайна сметка аз и Курода се оженихме, макар че като си помисля, заслугата все пак беше на това устройство, макар от време на време се усъмнявам. Впрочем вече няма никакво значение. Защото се чувствувам много щастлива.