Той скочи на стръмния бряг на реката, падна на тревата и дълго лежа неподвижно, със затворени очи, заслушан в ударите на гърдите си, като поемаше въздуха с уста. Поотдъхна си, обърна се по корем и наблизо в храстите забеляза синя куртка. Куртка като куртка, най-обикновена куртка. И все пак нещо в тази куртка безпокоеше Сироежкин. Нещо черно, мъничко, блестящо стърчеше под синята куртка. Серьожка се вгледа внимателно и ококори очи: беше малък електрически щепсел за включване в електрическата мрежа.
Сергей никога досега не беше виждал куртка, от която да се подава такава необикновена опашка. Затова тихичко припълзя до храста, внимателно взе щепсела и го дръпна към себе си. Куртката трепна и замърда. От храста право срещу Серьожка се изпречи едно много познато момче.
Не, съвсем непознато! Беше някакъв чужд човек. Но този „някакъв“ приличаше съвсем на Сироежкин. Сергей го гледаше с широко отворени очи и му се струваше, че самият той беше излязъл сега от храста и се чуди на нахалника, който го беше дръпнал за куртката. А момчето в синята куртка, жив двойник на Серьожка, също застана на място и гледаше с очи Сироежкин. На лицето му не се отразяваше нищо — ни учудване, ни усмивка. То беше съвсем спокойно.
— Твой ли е този щепсел, тоест тази вилка? — каза най-сетне Сергей, като се опомни.
— Да — отвърна момчето в синята куртка с един въздрезгав глас.
— А защо ти е? — пак попита Сергей и чу страшен отговор:
— Аз се храня с електроенергия.
— Ти… — Сергей помълча малко. — Ти… робот ли си?
— Не, аз съм Електроник — пак така спокойно каза момчето.
— Но не си ли човек?
— Да, не съм човек.
Те седяха на тревата съвсем близо един до друг и мълчаха. Серьожка неусетно разглеждаше съседа си: „Какво пък, нека си има шнур и щепсел — мислеше си Сергей. — Поне може да се говори с него спокойно, по човешки, не като с оня Гъсок…“
И изведнъж Серьожка се досети.
— Слушай, ти ли бяга толкова бързо и надмина всички? — развълнуван, попита той.
— Аз.
— Ти знаеш ли, че ние с тебе много си приличаме…
— Това съвпадение е обусловено от математически закони — обясни момчето в синята куртка и Серьожка изведнъж се успокои от неговата разсъдителност.
— И ти ли забеляза това?
— Да, забелязах.
— Знаеш ли, мене ме сбъркаха с тебе. А пък истинският шампион си ти!
— Може би съм шампион — съгласи се събеседникът на Серьожка. — Но аз никак не исках това.
— Не си искал? Ама че чудак!
— Краката ме носеха напред — продължаваше странното момче, — не можех да се спра. Затова по-вероятно е да не съм шампион.
При тия думи Серьожка скочи, взе да разказва как спорели съдиите, как го подхвърляли във въздуха и го носели на ръце. Момчето в синята куртка също стана и внимателно гледаше Сироежкин. Лицето му беше все така спокойно и неподвижно. Не, той не завиждаше на неочакваната слава на Серьожка, никак не завиждаше.
— Никога не съм виждал някой да бяга толкова бързо! — възхищаваше се Сироежкин. — Ако съдиите не бяха си отишли, щях да те заведа при тях и да кажа: ето кой установи световен рекорд! Електроник! А пък аз съм просто Сироежкин…
— Сироежкин ли? — с дрезгав глас попита Електроник.
— Ах, да!… Ние още не сме се запознали. — Сергей подаде ръка. — Наричай ме Серьожка.
— Серьожка Сироежкин — бавно повтори, сякаш да запомни името, Електроник. Дясната му ръка внимателно хвана пръстите на Сироежкин и ги стисна толкова силно, но Серьожка изпищя.
— Извинявай, Серьожка. — Електроник погледна дланта си. — Така съм програмиран, с такава сила да стискам ръката на приятеля си.
Сергей подскачаше и духаше на пръстите си. Той не се обиди ни най-малко, напротив — зарадва се.
— Нищо! Това дори е много хубаво! Не намалявай силата си. Тя ще ни дотрябва… Разкажи за себе си. Тука ли живееш?
— Не, току-що днес пристигнах.
— Тогава ще ти покажа града! — зарадва се Сергей. — Първо ще идем на цирк, ще си купим сладолед и ще изядем по четири кофички.
— Аз не ям нищо — каза Електроник.
— Съвсем забравих! — Серьожка махна с ръка и чистосърдечно съжали приятеля си — Не ти е провървяло. Сладоледът е къде по-вкусен от електрическия ток! От ягодовия мога да излапам наведнъж четири кофички.