Гостът няколко пъти излиза на улицата, разхожда се край входа. Най-сетне се качи в стаята, седна в креслото и реши да чака тук. Понякога скачаше, отиваше до огледалото, внимателно оглеждаше възела на вратовръзката си и не изпускаше случая да се поразкритикува.
„Е, кой ще каже, като гледа това младо лице и тия румени бузи — иронизираше се Светловидов, — че пред него стои скорошен доктор на науките! Не, другарю Светловидов, нито парадният костюм, нито правият път на косата, нито дори тези мънички мустачки не ви придават солиден вид. Да предположим, че Гел Иванович Громов е потънал в мисли и най-малко обръща внимание на възрастта на събеседника си. Но пък може лесно да разбере колко малко оригинални идеи се раждат в тази глава… Ако коефициентът на нейното полезно действие беше равен поне на една стотна от професорския!… Но това вече е завист. Стига съм философствувал! — спря да говори критикът. — Да седнем и да се помъчим да изчислим, като вземем предвид всички обстоятелства на случилото се, кога ще се върне професорът.“
Светловидов обичаше професор Громов. От него винаги си излизаше зареден с най-хубави чувства и мисли. И после дълго си спомняше добродушния, по детски сърдечен смях, тъжно-веселия поглед и забавните кълба дим, които се виеха от дългата професорска лула.
Понякога кибернетиците и физиолозите спореха за Громов. И едните, и другите считаха професора за специалист в тяхната област. Но тези малки разногласия не бяха съществени. Громов от душа се отдаваше и на двете науки, които впрочем бяха в тясно сътрудничество. Статиите и изказванията на професора за главния мозък хвърляха светлина върху някои загадки на човешкото мислене; физиолозите и лекарите-психиатри с интерес обсъждаха и проверяваха неговите хипотези. А кибернетиците превръщаха идеите му в оригинални схеми на електронни машини.
Всички знаеха, че самият Гел Иванович през свободното си време се занимава с увлечение с играчки-автомати: монтира говорещ папагал, пееща кучешка глава, маймуна, която прави фокуси. Едни ги считаха просто за забавни, друга казваха, че в тези играчки са вложени твърде интересни схеми на слуха, на двигателните центрове, на речта на бъдещите кибернетични автомати, които тепърва ще има да учудят човечеството. А човечеството засега нищо не знаеше за гениалните играчки, които бяха заключени е професорската лаборатория.
Светловидов си спомни как преди десетина години, тогава още млад инженер, беше пристигнал в града на сибирските учени — Синегорск и в изпълнение на обикновена командировъчна задача няколко дни мечта да се срещне със знаменития Громов. Най-после му позвъни по телефона и го помоли да го приеме. От хотела до Изчислителния център Светловидов вървя пеш. Ръмеше ситен, скучен дъжд, по улиците нямаше жива душа. И изведнъж близо до корпусите на изследователския център Александър Сергеевич видя един странен минувач. С разкопчан шлифер, без шапка и без да обръща внимание на дъжда, човекът крачеше около еркера и бързо записваше нещо на парче хартия. Светловидов позна Громов.
— Дойдохте в най-нужния момент — каза професорът и хвана под ръка инженера. — Да вървим!
— Но вие ще простинете, Гел Иванович! — каза високо Светловидов. — Вали, а сте без шапка на главата.
— Нищо ми няма — меко се усмихна Громов. — Излязох да ви посрещна и се увлякох от една мисъл. А когато главата е гореща, тя не се плаши от влагата.
Влязоха в малка стая, отрупана с прибори, и веднага се заловиха за работа. Всъщност опитът напомняше увлекателна игра. В съседната зала, както обясни професорът, се намираха два обекта — Хикс и Игрек. Единият от тях бил старият помощник на Громов, на име Пумпонов. Другият обект бил електронноизчислителна машина.
Професорът покани Светловидов да седне до масата с двата телеграфни апарата. Над тях висяха листчета е буквите „X“ и „Y“. Всеки от двата невидими за Светловидов играчи си служеше със своя апарат. Правилата на играта бяха много прости: гостът можеше да задава на „X“ и „Y“ всякакви въпроси и в продължение на половин час да познае кой от отговарящите е машината и кой — човекът.
Светловидов и досега помни своите въпроси и отговорите на Хикс и Игрек.
Първом той попита кой на колко години е.
Хикс телеграфира:
— Осемстотин.
Отговорът на Игрек беше по-смислен:
— Петдесет.
После Александър Сергеевич зададе още два разузнавателни въпроса:
— От кога познавате професора? Какво ви е отношението към него?
Хикс изчука на телеграфната лента:
— От триста и петдесет години. Страхувам се малко.
Игрек отговори другояче:
— Цял живот. Обожавам го.