Но от всички най-много беше доволен от опита професорът. Той се смееше заразително, като си спомняше забавните отговори на Хикс и Игрек, и имитираше и тримата играчи. И наистина, изкусно успя да програмира хитростта на машината!
Оная вечер беше необикновена. Пиха силен чай в кабинета на Гел Иванович и професорът си спомни младите години, когато бил влюбен в морето, когато постъпил матрос на търговски кораб и извършил околосветско плуване. Гостът разказа весели студентски истории. А Пумпонов след чая заведе госта в ателието и заповяда в негова чест няколко песнички на кучешката глава. Тя ни изпя, като отваряше старателно уста и въртеше блестящи стъклени очи, и този малък концерт беше много трогателен — всеки път електронният мозък съчиняваше нова песничка.
После старецът пусна по пода играчките. Костенурки, два лисугера — черен и червен — кръжаха из стаята и слушаха стопанина си, сякаш бяха живи и излизаха с номера пред публиката в зооцирка. Само дългият шнур, който ги овързваше с електрическата мрежа, напомняше, че това са механизми.
С един от тези лисугери, червеният, който приличаше малко на дакс и беше по-палав от черния си събрат, бе свързана една твърде печална история.
Веднъж Пумпонов влязъл в ателието и почнал да тренира лисугера. Той командувал по микрофона и така се увлякъл от съобразителността на механизма, че не забелязал как шнурът оплел краката му. Пумпонов искал да спре лисугера, но за нещастие забравил нужната команда. Той викал на лисугера: „Стига! Достатъчно! Не лудувай! Спри!…“ Лисугерът не обръщал никакво внимание на виковете, продължавал да тича около човека и така здраво стегнал шнура, че клетият човечец не можел да мръдне. Да беше викнал Пумпонов най-простата дума „Стоп!“ — и лисугерът щеше да спре като закован: той се подчиняваше само на тази команда, а дрипи думи дори „стой“ просто не знаеше. Старецът с все по-слаб глас, молил лисугера да спре и с тъга гледал към щекера, в който била включена играчката. Но уви, не можел да стигне до него…
Когато Громов надникнал в ателието, намерил помощника си да лежи на пода в безсъзнание, здраво омотан с шнура. Професорът казал нужната дума и лисугерът веднага спрял. Громов едва успял да свести стареца и той, щом отворил очи, се оплакал: „Колко малко разбира… Работя при вас триста и петдесет години и не съм виждал още толкова глупав лисугер.“ А Гел Иванович отговорил: „Съветвам ви занапред да бъдете по-внимателен. Че така можете или да изобретите нещо, или да загинете.“
… Светловидов така потъна в спомените си, че не забеляза кога в стаята бе влязъл професорът. Познатият глас вдигна госта от креслото.
— Извинете, — каза Громов, — накарах ви да чакате.
— Най-сетне! — зарадва се Светловидов. — Вас съм готов да чакам ако ще и цял живот. Но какво се е случило?
Как се роди Електроник?
— Сюрприз няма да има — с извинителен глас каза Громов. — Сюрпризът, Александър Сергеевич, просто избяга.
— Как така — избяга? — учуди се Светловидов.
— Ей тъй на. Скочи през прозореца — и иди го гони.
Едва сега Светловидов обърна внимание на вида на професора: вратовръзката му се бе изкривила на една страна, ръкавът — изцапан с вар.
— Ха да не се разстройваме чак толкова — каза бодро Светловидов. — Първом, да се поочистим и измием.
Професорът с удоволствие му подаде сакото, вратовръзката и после извади от пътническия куфар четката.
— Веднага като у дома! — каза той, като обличаше куртката.
Светловидов изгаряше от нетърпение да разбере кой в края на краищата беше скочил през прозореца. Но не биваше да налива масло в огъня: Громов и без туй бе разстроен.
— Не искате ли да закусим? — предложи Светловидов.
— Докато тичах след този сюрприз — викна Громов от банята, — огладнях много, та се отбих в едно кафене! Между впрочем, там работи бивш корабен готвач. Още веднъж изказвам дълбоко извиненията си, че ви накарах да чакате, но ние с готвача си припомнихме нашите плавания… А сега — продължи професорът, като се върна в стаята — мога да ви открия тази малка тайна.
И разказа какво се беше случило сутринта. Светловидов го слушаше, смееше се и се мръщеше, клатеше глава и възбудено ходеше из стаята — вярваше и не вярваше. Електроник — кибернетичен и същевременно съвсем като живо момче; това наистина ще е сюрприз за конгреса на кибернетиците. С усета си на учен гостът разбираше колко труд, колко нови идеи са вложени в необикновеното създание и с нетърпение чакаше разясненията. Но първо трябваше да се предприеме нещо.