Такива като Николай никога не си спомнят за нея, като считат успехите си за съвсем естествени. А поставете в машината тази информация, че още и знанията, и тя ще прояви същата мъдрост, каквато има моят приятел, ако не и по-голяма…
Професорът се усмихна, като обори противника си, и веднага го оправда:
— Но аз напразно се нахвърлих срещу приятеля си. Всички тези спорове бяха много полезни, те осветлиха трудностите на моята задача, предизвикаха необходимите съмнения. Аз не се чувствувах някакъв всемогъщ създател, съперник на твореца на човека. Чисто и просто измислях схеми, които можеха да преработват и да съхраняват колкото е възможно повече информация…
Лулата на Громов отдавна беше изгаснала, той изсипа пепелта в пепелницата и отново почна да я пълни с тютюн. За миг притвори очи и сякаш си представи своята необикновена машина, която трябваше да стане подобие на мъничък човек.
Светловидов прекъсна мълчанието:
— Извинете, Гел Иванович… Съвсем забравих: ще разбере ли Електроник милиционерите, когато го намерят?
Громов се сепна:
— Да, да… Той умее да слуша, да говори и всичко разбира… Той е много послушно момче. Поне доскоро беше такова.
Професорът говореше за Електроник като за жив и Светловидов го погледна с възхищение. „Ето това е учен — мислеше си той, като слушайте събеседника си, — който знае за всичко на света. И дори неща, които не е видял ни един човек и може би никой няма да види. Той лесно може да отговори на всеки въпрос, който му дойде в главата; струва ми се, че дори знае какво е това «минус пет ябълки» — обикновена фраза в сборника със задачи, която никой не може да си представи нагледно. Но важното е, че той не само отговаря на въпросите, но умее и да ги задава. Този «послушен» Електроник е заплетеният въпрос за науката. Добре ще е, ако го намерят и доведат на конгреса…“
А Громов разказа как се появил на бял свят Електроник. Родителите му не били толкова съвършени, колкото бъдещето им дете. Външно те изглеждали пред него просто безобразни чудовища със своите ъглести кутии-блокове, със страшния трясък и шум и със способността си да гълтат сума електричество. Но тези родители — остарелите обикновени електронно-сметачни машини — много се стараели, като проверявали и изчислявали сложните схеми, които намислял Громов, Две машини ден и нощ смятаха, затова именно професорът ги нарече на шега родители на Електроник.
Вярно, работата се облекчаваше от това, че някои механизми и устройства бяха вече изпробвани върху автомати-играчки и върху други електронни машини: те четяха текст, различаваха предмети, разбираха човешката реч, самите те съставяха изречения. И все пак бъдещият човек изискваше фантастични усилия и голяма изобретателност. Всичко, което знаеше професорът за нервната система и мозъка на човека, се опитваше да го осъществи в своите схеми.
Разбира се, над Електроник работеше не само професорът. Сам той не би могъл да се оправи. Помощниците на Громов, приятели, ученици, студенти — дванайсет души бяха увлечени от идеята за създаване на изкуствено същество и работиха над пет години, като отдаваха на това същество цялото си свободно време.
След пет години пред тях стоеше една доста странна машина — цялостен къс твърдо тяло, което по форма напомняше глава и туловище на човек. За нейния строеж може да се каже просто: баница от точени кори. Машината беше пресована от тънки ленти, на които, напечатани като на вестникарски лист, лежаха сложни електронни схеми. Тези ленти бяха хиляда пъти по-тънки от човешки косъм, а на размерите на детайлите можеше да завиди всеки часовникар. Електрическите сигнали, които протичаха по схемите, се отправяха, към такива извънредно мънички детайли като молекулите и атомите на кристалите. Затова в молекулярно-електронните, или молектронните (това е точното им название) схеми е удивително голяма плътността на монтажа: във всеки кубически сантиметър има милиони детайли. Достатъчно е да си спомним, че най-съвършената в света машина — живият човешки мозък — има приблизително същата плътност на нервните клетки.