— Той излезе прекалено съобразителен.
— По-точно казано — поправи го професорът, — цялата му „хитрост“ е в бързината. Той беше създаден като част от „Електроник“ — за проверка и шлифовка на движенията.
— Голяма чест е да заловиш такъв екзотичен беглец — мечтателно каза Светловидов. — А Електроник… Нали той, както разбрах, не се отличава от никой малчуган?
— Да, такъв го направи майсторът на кукли Смехов — отвърна професорът. — И затова главоболията с Електроник няма да са по-малки…
Целият театрален свят познаваше майстора на кукли Смехов като първокласен майстор. Неговите марионетки пътешествуват по белия свят с театрите. Те се обясняват в любов, кълнат се във вярност, ревнуват, убиват, плачат, но играят едни и същи роли и никога не проявяват самостоятелност. Можете да си представите радостта на майстора, когато узна, че ще прави жива кукла! Смехов се вълнуваше много и питаше всички какво трябва да бъде момчето. Отрупваха го с маса съвети и в края на краищата само го объркаха. Веднъж на Смехов му попаднала някаква фотография в списание: момче е излязло от басейна и от удоволствие се смее щастливо. Обаятелна усмивка, чип нос, щръкнала коса на кичури — изобщо целият вид на това случайно момче толкова се харесал на кукления майстор, че решил такова да бъде неговото творение. Смехов опъна върху машината кожа, като чорап на крак, затвори се в ателието и не пускаше там никого, докато веднъж не изнесе същинско момче.
Оставаше да му измислим име. Помощникът му Пумпонов като най-стар каза: „Трябва да има в него нещо съвременно и нещо старинно, старогръцко“. Въртяхме, сукахме и изведнъж някой каза: „Електроник“. Хубава находка! Сторено е с уважение на родителите на Електроник, и по старогръцки звучи красиво: електрон — значи янтар. Така и решихме.
Как се учеше Електроник?
Меко подсвирване прекъсна разказа. Светна синият екран на стената. Професорът и Светловидов се спуснаха към видеотелефона. Те видяха дежурния по милиция.
— Вашият Електроник извършил маса поразии в парка на културата — каза строго дежурният, макар очите му да бяха весели. — Показвал от естрадата фокуси и нагълтал десетина часовника, портмонета, писалки. Ето заявленията на някои от ощетените.
— Така си и знаех, че тази приумица на Пумпонов няма да е за добро… — изохка професорът.
— Момчето намерено ли е? — нетърпеливо попита Светловидов.
— Момчето изчезнало, прескочило през двуметровата ограда. Ето веществено доказателство, което имат мнозина от ощетените. — Дежурният разгърна на цял екран кърпичка с весело личице и монограм „Електроник“. — Наредих на всички постове — продължи дежурният — да задържат момчето и незабавно да го изпратят в болницата. Лично аз — добави дежурният — не съм много наясно как могат да се нагълтат толкова много предмети.
— Моля незабавно да ни повикате, щом постъпят сведения — каза Светловидов. — Благодаря.
Професорът се разхождаше из стаята, стиснал ръце отзад.
— Какво е това? — мърмореше си той, всъщност без да се обръща към някого. — Лекомислието на този Пумпонов винаги ме поставя в най-глупаво положение. Вместо сериозна работа получава се клоунада, фарс. Какво лекомислие!
Светловидов изведнъж се развесели. Интересно би било сега да види този Електроник, да погледа фокусите му.
— Какви способности, обаче, има това ваше момче! — шеговито каза той. — Май заедно с червения лисугер биха могли да играят в цирка.
— Хм, знаете ли… — разгорещи се Громов. — Още не сте чули и половината и вече правите изводи!
— Не се вълнувайте — засмя се Светловидов. — Не се съмнявам, че всички тези погълнати неща ще бъдат върнати на ощетените.
— Разбира се, разбира се… Там има едно мъничко чекмедженце, то лесно се открива. Всичко ще бъде върнато на притежателите.
— Мисля, че скоро ще то намерят — каза Александър Сергеевич. — Тази забавна история усили още повече любопитството ми. Моля ви, добри ми Гел Иванович, вземете лулата си и продължавайте. Ако не бях чул историята от вас, щях да взема всичко за шега.
— За да не изглеждам и във вашите очи шарлатанин, — усмихна се професорът, — ще трябва да довърша разказа си.
Той седна в креслото срещу Светловидов, наметна пижамата и запали лулата. Светловидов пак долови лукави светлинки в очите му, които блеснаха почти едновременно с кибритената клечка, и реши, че професорът пак е в обичайното си шеговито настроение.
— Преди всичко — продължи Громов, — ние открихме, че нашият Електроник е чист глупак. Да, да, той не знаеше абсолютно нищо. Предварително бяхме проверили четящото устройство и разбрахме, че то ще може да познава разни образи. Пумпонов тренираше уреда, който различава звуковете на човешката реч: той пищеше, свистеше, говореше басово, бъбреше сладко-сладко като детенце, правеше се на жена и в края на краищата научи уреда да реагира на разните гласове. Паметта на Електроник можеше да класифицира думите на говоримата реч и с течение на времето трябваше да съставя самостоятелни съждения. Накъсо казано, в него бяха предвидени всички механизми, които можеха да отбират и да усвояват полезната информация. Но до този момент той нищо не знаеше…