Професорът остави Електроник, отиде при видеотелефона и набра някакъв номер. Светна синкавият екран. Громов видя познато лице.
— Да, да, Александър Сергеевич, вече съм тук — весело каза Громов, като изпускаше кълба дим от лулата си. — Самочувствието ли? Превъзходно!
— Не ща — чу се зад гърба му пресипналият глас на Електроник. — Не мога така…
Професорът заплаши Електроник с пръст и продължи:
— Елате… Чакам ви… Предупреждавам, че ви чака сюрприз!
Екранът изгасна. Громов се обърна, за да попита момчето защо капризничи, но не успя. Електроник изведнъж припна от стола, изтича до прозореца, скокна на него и полетя надолу от втория етаж.
Следващият миг професорът беше до прозореца. Той видя как се мярка между дърветата синята курткичка.
— Електроник! — извика Громов.
Но момчето вече беше изчезнало.
Поклащайки глава, професорът извади от джоба очилата си и се наведе над розетката.
— Двеста и двайсет волта! — В гласа му прозвуча тревога. — Какво направих! — И хукна към вратата.
Като тичаше по стълбите, професорът забеляза учуденото лице на директора и успокоително му махна с ръка. Сега не му беше до обяснения.
До тротоара беше спряло такси. Громов дръпна изведнъж вратичката и се свлече на седалката. Като си поемаше дъх, каза на шофьора:
— Карай! Трябва да догоним момчето със синята куртка!…
… Така започнаха необикновените събития, които въвлякоха във водовъртежа си доста хора.
Бяла престилка или формули?
Живее в големия град едно обикновено момче — Сергей Сироежкин. Външността му не прави с нищо впечатление: кръгъл чип нос, сиви очи, дълги мигли. Косата му винаги разрошена. Мускулите, му не бият в очи, но са жилави. Ръцете му изподраскани и изпоцапани с мастило, обувките ожулени от футболните игри. С една дума, Сироежкин си е като всички тринайсетгодишни момчета.
Преди половин година Серьожка се премести в големия жълто-червен жилищен блок на Липова алея, а дотогава живееше на Грахова улица. Дори е чудно как сред сградите-великани можеше толкова дълго време да се запази последното островче на стария град — Грахова улица, с нейните ниски къщици и толкова малки дворчета, че винаги, когато децата подхванеха игра с топка, непременно счупваха някой прозорец. Но ето вече половин година, откак Грахова улица не съществува. Булдозерите сринаха къщиците и сега там действуват дългоръките кранове.
Серьожка харесваше новия си живот. Мислеше си, че в целия град няма толкова хубав двор: просторен като площад и зелен като парк. Цял ден скачай, играй, крий се, пак няма да ти омръзне. Пък ако ти омръзне, иди в работилниците, рендосвай, режи с трион, работи колкото си щеш. Или иди в залите за почивка, гони билярдните топки, чети списания, гледай телевизора, който виси на стената като грамадно огледало.
А ще дойде минутата на спокойната унесеност и той ще види над двора стремителните облаци-птици, облаци-планьори, облаци-ракети, които вятърът е понесъл в синьото небе. И направо над покрива ще прелети срещу него голяма сребриста машина — пътнически реактивен самолет, ще засенчи за миг с крилата си целия двор и пак така внезапно ще изчезне, само трясъкът ще отекне по покривите.
И новото училище — ето го насред двора — също много хареса на Серьожка. В класните стаи — бели чинове и жълти, зелени, сини дъски. Излезеш в коридора — отпреде ти стена от стъкло и небе с облаци, и дървета, и храсти. Просто ти се струва, че училището плува сред зелени вълни, сякаш е параход. И най-важното, най-интересното са сметачните машини в лабораториите. Големи и малки, прилични на шкафове, на телевизори и пишещи машини, те поздравяваха Сироежкин с веселото чукане на клавишите, приятелски му намигваха с разноцветните си очички и добродушно подсвиркваха безкрайната си песен. Заради тези толкова умни машини и името на училището беше особено: на младите кибернетици.
Щом Сироежкин дойде в новото си жилище, се записа в седми „Б“ и още не видял тези машини, каза на баща си:
— Е, извадих голям късмет. Ще конструирам робот.
— Робот ли? — учуди се Павел Антонович. — Че за какво ти е дотрябвал?
— Как за какво! Ще ходи за хляб, ще мие съдовете, ще готви обяд. Ще си имам такъв приятел!
— Ама че приятелство! — каза баща му. — Да мие съдовете…
— Но това е робот, механичен слуга — отвърна Серьожка.
И той още дълго разказва какви задължения може да възложи на робота, но баща му го прекъсна:
— Хайде, стига си фантазирал! Утре ще тръгнеш на училище и всичко ще се разбере.
— И ще чисти обувките — мърмореше Серьожка под одеялото.