Впрочем, аз съм прекалено придирчив — поправи се Громов. — Паметта на всяко детенце прилича на ученическа тетрадка: чиста хартия, на която трябва да се запишат полезни сведения. Ако си спомним, че мъничкото човече задава на ден почти петстотин въпроса на родителите си, ще ни стане ясно, как то запълва тази чиста хартия… Бяхме благодарили на природата за нейното изобретение и с лекота заимствувахме простия метод за придобиване на знания. Не, честно казано, не ни беше чак толкова леко: върху нас се стовари цяла лавина от работи. В обикновения живот просто не се замисляме колко много неща и понятия ни окръжават. А нали трябваше всичко това да покажем и да разтълкуваме на Електроник…
Светловидов знаеше колко трудна е тази задача — да научиш машината да мисли самостоятелно, да си съставиш програма за действия. Като слушаше професора, той си представи живо цялата картина на ученическия живот на Електроник. Първи урок: как да разпознава и да отличава едни от други разните образи. Какво е буква „А“? Това е цял мъничък свят. Как да обясниш на машината, че буква „А“ са съединени на върха две чертици с пресечена по средата и колелцето с обърнато бастунче отдясно също е буква „А“? А пък всяка буква се пише с различни почерци по сто начина. После ученият показа на Електроник двайсет букви и обяснява: „Това е «А»“. Останалите осемнайсет той сам трябва да назове.
Като всеки ученик и Електроник получаваше двойки. Разбира се, никой не го ругаеше за лошите отговори. Но всеки път, когато ученикът сбъркаше, професорът натискаше едно бутонче, и вътре в Електроник — в една от схемите на машината — отслабваше връзката, която предава неправилна информация. Друг път сигналът протичаше по верния път и Електроник вече не грешеше. Той бе много прилежен ученик.
След азбуката и цифрите дойде ред на картинките. Мъжки, детски, женски лица, животни, автомобили, домашна обстановка, ученически принадлежности… Хиляди и хиляди понятия запомняше ученикът. Това не значи, че в неговата памет се отпечатва точен, почти фотографски образ на дадена къща или автомобил. Ако беше така, Електроник не би разпознал никаква друга къща, никакъв друг автомобил. Той запомняше някои общи, най-важни черти на различните образи и можеше вече да отличава дете от мъж. Приблизително така действува и човешката памет. Ние никога не запомняме фотографски точно, с всички подробности дори близкия си приятел — нашият мозък не се претоварва. Но затова пък не ще го сбъркаме с никой друг и след дълга раздяла непременно ще го познаем…
— Не ви ли дотегнах, Александър Сергеевич? — попита професорът.
— Напротив, боя се, че от милицията ще позвънят много бързо и не ще можете да довършите разказа си.
— Да, доколкото ги разбрах, силният заряд на акумулаторите още не се е изчерпил. Ще трябва да потичат още след него. А през това време ще премина към третия урок на Електроник — четенето. Вие очевидно си представяте колко много нещо се крие само зад тази дума: четене на фрази, класификация на думите в групи, постоянно уточняване на границите на тези групи, изясняване на разните значения на една и съща дума, основно изучаване на речниците, вникване в смисъла на фразите, на завършените мисли и абзаци. Методите за осмисляне на текста, с които си служеше Електроник, биха учудили лингвистите, но фактът си остава факт: той с огромна бързина четеше книга след книга. Аз едва успявах да ги подбирам.
Справедливостта ми дава право да кажа, че Електроник се оказа твърде възприемчив. Съвсем скоро трябваше да се откажа от наказания и да премина към обикновено разясняване на грешките. Наистина, това изискваше по-голямо търпение от обикновеното натискане на бутона. Но успехите на Електроник биха вдъхновили всеки учител. Той на драго сърце се вглъбяваше в теоремите, мълниеносно смяташе и дори доста леко учеше наизуст стихотворения. Ние вече разговаряхме на разни теми, при това Електроник изказваше двояки съждения: едните заимствуваше от авторитетни лица, другите съставяше сам.