И ето първите крачки из стаята. Подготвихме Електроник за това събитие, като записахме на лента биотокове от мускули на човек и ги поставихме в паметта му. Както е известно, електрическите сигнали, които командуват мускулите на даден човек, могат да се предадат на мускулите на друг, и той ще върши същите движения. Така беше и с Електроник. Чуждите биотокове диктуваха на мускулите на момчето нужните движения.
И отново почнаха дни на мъчения: Електроник се учеше да ходи и се блъскаше във всички предмети. Едва не се погуби, докато свикне с пространството.
Електроник вече се научи да ходи, а аз все се бавех, страхувах се да го изведа на улицата…
Разказвачът скочи от креслото: звънеше видеотелефонът. На екрана — същото лице.
Гласът на милиционера е все така спокоен, в очите му — лека лукавинка.
— Има нови сведения — каза той. — На Липова алея по време на състезанието едно момче със синя куртка надминало всички спортисти. Характерните белези съвпадат. Но когато го срещнали по-късно, казал, че не е Електроник, а Сергей Сироежкин.
— Тичало ли е много бързо? — попита професорът.
— Казват, че би могло да установи световен рекорд. Това се случило преди произшествието в парка.
— Тогава е той! — уверено каза Громов.
— Но Сергей Сироежкин, тринадесетгодишен, наистина живее на Липова алея номер пет, апартамент сто двайсет и шести — възрази дежурният.
— Хм, хм… — смутено се покашля Громов. — Странна игра на фантазията… Не разбирам защо е измислил това…
— А задържахте ли Сироежкин? — намеси се Светловидов.
— Не.
— Задържете момчето с нашите отличителни белези — твърдо каза Александър Сергеевич, — както и да се казва. Чакаме.
Те се върнаха на местата си, известно време мълчаха. Най-после Гел Иванович вдигна рамене и каза:
— Нищо не разбирам. Ще ви доразкажа за Електроник това, което зная… Защо не бързах да го изведа на улицата е съвсем ясно. Дотогава Електроник беше стайно момче. Върху него щеше да се стовари един свят от движения и море от звукове. Освен нашите гласове той не знаеше нищо — нито лай на куче, нито клаксони на автомобили, нито чукане на топки.
Но Електроник проявяваше любознателност към новия свят и трябваше да започнем да го учим отново. Същите жилищни сгради, автомобили, животни, които беше видял на рисунки, се превърнаха от плоски в обемни. Момчето виждаше цветя, трева, дървета и аз се стремях да му дам представа за непрекъснатостта на процесите по Земята. Той забелязваше как си приличат и не си приличат жилищните сгради, улиците, градинките, как ден след ден се мени или се повтаря времето. С една дума, исках той както всички нас, хората, да свикне с характерните условия на живота и с разнообразието на света… Не мога да кажа колко съм успял. Мисля, че той е вежлив, спокоен, справедлив и не очаквах от него такива трикове. После и това странно име — Сергей Сироежкин. Не мога да разбера защо се е нарекъл така…
И пак настоятелно позвъни апаратът. Дежурният по милиция беше кратък:
— Елате. Намерихме го.
— Кого? — попита професорът. — Момчето или лисугера? — От вълнение той съвсем беше забравил, че милицията не знае нищо за избягалия лисугер.
— Какъв лисугер? — учуди се дежурният. — Нали казахте за момчето…
Рентгенът не показа нищо
Светловидов извика такси. След пет минути те вече пътуваха за милицията. Професорът беше съсредоточен, мълчалив. Светловидов се усмихваше, като си представяше срещата с Електроник, която ще стане сега.
— Все пак удивителна история разказахте! — прекъсна мълчанието Светловидов. — Някога изобретателят или инженерът измисляше машина; в завода я пускаха в производство и тези машини работеха навсякъде. После се появиха сметачните машини. Те не можеха да работят веднага след монтирането. Програмистът трябваше да им даде програма за действие. А сега и това не е достатъчно. За такива твърде сложни системи като вашия Електроник е нужен още и талантлив педагог!
— И ето ви резултатът от възпитанието: отиваме в милицията — измърмори Громов. — Бих искал още да зная: ако случайно срещна този негодник лисугера, дали ще ме послуша, ще се спре ли?
В милицията беше безлюдно и тихо. На масата седеше само дежурният — симпатичен млад милиционер. Той стана, козирува, каза името си и стисна ръката на Громов.
— Драго ми е да се запозная с вас, професоре. Извинете, че толкова дълго изпълнявахме вашата поръка. Момчето наистина бяга като заек. Електроник-Сироежкин сега е в поликлиниката, която е отсреща. Гледат го на рентген.
— На рентген ли? — Веждите на Громов щръкнаха. — Ах, да, нагълтаните предмети… Но в дадения случай рентгенът е безпомощен. Той само ще озадачи лекарите.