Дежурният беше явно смутен от отговора.
— Безпокоях се за здравето му — измърмори той.
Те пресякоха улицата, влязоха в поликлиниката. Милиционерът натисна бутончето на вратата на рентгеновия кабинет. Веднага излезе лекарят.
— Рентгенът не показа нищо — разпери ръце той.
— Как не показа? — попитаха и тримата в един глас.
— В стомаха няма никакви чужди тела — поясни лекарят. — А тъй… сърце нормално, бели дробове прозрачни. Здраво момче.
— Къде е то? — не издържа професорът.
— Ей сега… Серьожа! — повика го лекарят.
Вратата на кабинета изскърца. Отвътре се подаде интересен нос. И ето от тъмното излезе малчуганът.
Професорът направи крачка срещу нето и се спря. Внимателно погледна момчето. И каза високо:
— Поразително! Фантастика!
— Здравей, Електроник! — усмихна се Светловидов и подаде ръка.
— Аз съм Сироежкин — каза момчето, като държеше ръката си отзад.
— Не е ли той? — учуди се Александър Сергеевич и по-гледна въпросително към Громов.
Професорът направи неопределен жест. Очите му бяха устремени към Сироежкин и излъчваха мека светлина.
Серьожка се усмихваше.
— Значи, не е той? — каза дежурният. — Така… Но пък свидетелите уверяват, че именно това момче глътнало часовниците. Кажи честно — обърна се той към Сироежкин, — ти показвал ли си фокуси в парка?
— Нищо не съм показвал — измънка Сергей.
— И не си бягал крос?
— Никъде не съм бягал. Запалянковците забъркаха тая каша.
— И ти не знаеш — примижа очи милиционерът — кой е този Електроник?
— Нищо не зная! — завика отчаяно Серьожка.
Ех, да можеше професорът да чете мисли! Той веднага щеше да разбере всичко: как Серьожка си беше намерил истински приятел, как беше радостен и щастлив само преди час и как се бои да не би току изведнъж, внезапно да го изгуби. Не, на никого няма да го даде! Няма да каже, че Електроник сега е в стаята му, в шкафа, нито дума, каквото и да правят с него тези трима чичковци.
— Нищо не зная — повтори мрачно Сироежкин.
Не, бележитият учен не умееше да чете чужди мисли. Той каза на милиционера:
— Пуснете момчето, станало е недоразумение. Вие чухте, че рентгенът не е показал нищо!
И Серьожка си отиде. А четиримата възрастни останаха в приемната на поликлиниката.
— Бре, че сложен случай — измъчваше се дежурният. — Професоре, поне да бяхте дали една фотография на вашия Електроник.
— Фотография нямам — каза Громов. — Но вие току-що я видяхте: това е тя, фотографията, излезе си с два крака. Серьожка Сироежкин. Симпатично име!
Тайната: „Ти — това съм аз“
— Електроник! — шепнешком каза Серьожка, като отвори вратичката на гардероба. — Всичко е наред. Вързопчето занесох в бюрото за намерени вещи. Пъхнах го през гишето и офейках. Ще развържат вързопчето и ще видят: намерени са и портмонетата, и часовниците, и писалките. И никакъв скандал.
— Аз не желаех скандал — каза хрипкаво Електроник. — Те сами си даваха нещата.
— По-тихо! Всички спят! — предупреждава Серьожка. Нощ. От цялото небе в прозореца гледат звезди. Луната се е скрила зад жилищния блок.
До училището свети фенер.
— Искаш ли да спиш?
— Аз никога не спя.
— А какво ще правиш?
— Ще чета. Дай ми книги.
— Какви книги искаш? Приключения? Нещо смешно?
— Всякакви — казва Електроник. — И стихове ми дай. Полезно е да се четат стихове. Във всяка буква на стиховете — бит и половина.
— Какви са тия битове? — учудва се Серьожка.
— Бит е единица информация. В разговорната реч една буква е един бит. В стиховете — бит и половина. Но това е условно название. Можеш да ги наричаш както си щеш, дори доги.
— Ето ги цял милион дога — каза Серьожка, като взе от лавицата книги. — Сега ще ти запаля лампата. Ами акумулаторите ти трябва ли да се зареждат?
— Аз стигнах до извода, че сутринта напрежението на тока е било много силно, затова съм бягал толкова бързо.
— А какво е твоето напрежение?
— Сто и десет волта.
— Е, лесна работа. Сегичка ще взема трансформатора от хладилника и ще е точно сто и десет волта.
Серьожка тихичко донесе от коридора трансформатора и табуретката, взе от масата лампата и настани приятеля си; в гардероба. Съблече се, мушна се под одеялото и се вгледа в светлата пролука, която делеше гардероба от горе до долу. Лежеше, гледаше златната ивица и много му се щеше да стане, да надникне в гардероба и още веднъж да се убеди дали всичко това не е сън. Но той чуваше тихото шумолене на страниците, бръмченето на трансформатора, което приличаше на звука на комар, виждаше двата бели шнура, които се извиваха от гардероба към щекерите, и се усмихваше в тъмното… Изведнъж пред погледа му се завъртя огнената въртележка, подскачаха сините балони, заискри като злато лъчистата звезда… И Серьожка заспа.