Момчетата пак се смеят и млъкват. Сироежкин чете стихове:
Таратар подхваща и четат двамата по-нататък:
— Това е сонет от Шамисо — развълнуван казва Таратар. Той сваля очилата си, избърсва стъклата с кърпичка.
Макар Гусев намига на Професора: често ли ще ти падне да видиш как спокойният и насмешлив Таратар Таратарич изпада в такова умиление. Макар е готов да си вземе думите обратно, които наговори на Сироежкин преди час, на брега на реката. В знак на помирение той му маха ръка.
— Сядай, Серьожа — казва Таратар. — С удоволствие ти пиша пет.
— В дневника имам поставена въпросителна — напомня Електроник, като предизвика с това обикновено напомняне буйното веселие на Гусев.
— Въпросителна вече няма — усмихва се Таратар. — Твърда петица… — Той се обърна към класа, — Гусев, успокой се, моля ти се… Имам следното предложение към всички. От следващия урок на масата до катедрата ще седи асистент. Неговата задача е да обяснява на класа най-трудните въпроси на домашната работа. Естествено асистентът трябва да се готви по-добре от всички. Ще дежурите по ред. Съгласни ли сте?
— Съгласни — отговаря класът.
— Тогава идната седмица асистент ще бъде Сироежкин… И ето какво исках още да кажа. Главното в математиката не са формулите, не са изчисленията, а движението на мисълта, новите идеи. Говорих вече за това, но днес вашият другар още веднъж блестящо потвърди тази истина. Вашето учение прилича на пътешествие. Всеки ден пред вас се изпречват нови планини. Изкачвате се на една, а там вече се изпречва друга. И колкото повече върхове изкачвате, толкова по-силни ще се чувствувате…
Таратар излезе. Момчетата наобиколиха Сироежкин, замълчаха:
— Ти си бил герой, бре!
— Юначага!
— Разпердуши Питагор като нищо!
— Сега нека деветокласниците не се перчат. И ние си имаме знаменитост!
— И шампион по бягане.
— И кореспондент на „Програмист“.
Най-високо крещеше с неукрепналия си бас Макар:
— Имаме си наш Питагор! Ето го — седи на стола на годеницата! Ура за Сироежкин!
Дотича Спартак Неделин, размахал синьо листче.
— Сироежкин, къде си? — завика той, като надникваше гълчавата. — Дръж! Редколегията на „Програмист“ те награди с билет за цирка. И готви нова статийка!
Тримата пазители на теоремата
В дъното на парка, съвсем близо до изхода за Липова алея, имаше малка окъртена естрада с пожълтял екран. Много рядко тук прожектираха кинопрегледи и затова раковината на естрадата беше уютно убежище за всички малчугани. Вчера тук изчакаха да мине преследването на избягалият от зрителите фокусник и неговият приятел.
Серьожа се качи на естрадата, изтегна се на грапавите дъски. Ех, че волен живот! На училище не ходиш, домашни не пишеш. Електроник и без туй знае всичко. Ако щеш — гледай небето през пролуките на покрива, ако щеш — мечтай за каквото ти се иска, ако щеш — скитай из парка.
Той полежа по корем, прозина се, обърна се на гръб, почна да брои дъските на козирката. Един слънчев лъч се провря през пролуката и до момчето на пода легна светло петно. Серьожка извади от джоба огледалцето си, насочи слънчевото зайче към сенчестия ъгъл. Зайчето се плъзна по старите дъски, разтревожи паяците в паяжината, заподскача по екрана.
Изведнъж зайчето изчезна. Току-що беше спряло върху сиво-жълтото платно и взе, че изчезна. Лъчът от огледалцето се беше устремил като блестящ меч към екрана, а светло кръгче нямаше, сякаш лъчът беше пробол платното.
Серьожка пак отрази слънцето и пусна зайчето в долния ъгъл на екрана. Зайчето подскочи, подскочи и след миг пак изчезна. Сякаш го беше покрила мека невидима ръка.
С лъч, все още насочен към същото място, Серьожка с туптящо сърце отиде до самия екран и изведнъж се обърна, усетил, че някой стои зад гърба му.
Видя едно момиченце с тънка плитчина. Момиченцето държеше кошничка, покрита с парцалче.
Сироежкин зина от учудване и си помисли как момиченцето е могло да се окаже зад гърба му, но то превари въпроса:
— Дядо ми улови твоето зайче. — Момиченцето се наведе към Серьожа и доверително каза: — Той е най-добрият ловец на слънчеви зайчета в цялата ни страна.