Серьожа зина още по-широко, но пак не можа нищо да попита, защото кой знае откъде се появи сивокос дядо е голям сак. Дядото държеше нещо лъскаво, блестящо, огненозлатисто. Не можеше да се види този блясък, така режеше в очите.
Серьожа примижа, прикри очи с длан и през пръстите видя уловеното. Момиченцето не го беше излъгало: дядото носеше огнени зайчета, хванал ги за дългите уши! Приличаха на слънчеви.
— Благодаря, сине — добродушно каза дядото. — Ти донесе на ловеца сполука, макар че ме накара да потичам. Но време е да си вървим. Искаш ли да ни изпратиш? Ще се намериш в град, какъвто досега не си виждал.
— Да, да… — занима Серьожа. Много му се искаше да види този град, където живеят ловци на слънчеви зайчета.
Те вървяха през гората.
Серьожа въртеше глава и учудено гледаше дърветата. Странна беше тази гора. Уж обикновени ели, брези, борове. Но стъблата им не са кръгли, а като линийки. И клонките им растат само отстрани — от дясно и от ляво.
— Вече е близко — рече старецът. — Ето го просвета, а там е и градът.
Пътят, прав като стрела, напусна гората и се превърна в градска улица. От двете страни на улицата — обикновени къщи. С триъгълни покриви, с квадратни прозорци и правоъгълни врати. Вървяха хора, движеха се автомобили.
Още с първите крачки смътно чувство на тревога обзе Серьожка. Едни пешеходци той виждаше само отпред и отзад и не забелязваше как минаваха край него. Други можеше да види само отстрани, а отдалеч приличаха на тънки пръчици или на чертички.
Старецът го повика:
— Е, синко, разходи се с Аничка по улицата, пък аз ще си ида в къщи. Ти носиш щастие. Може и на внучката да донесеш сполука.
— Да вървим ли? — попита Анка и тръсна кошничката. — Ти наистина ли носиш щастие? Че много дни нямаме никакви купувачи…
— А какво продаваш? — запита Серьожка. — Бонбони ли?
— Не-е — поклати глава Анка, — у нас бонбони не продават. В тази кошница има усмивки.
— Усмивки ли? — усмихна се Серьожка. Честно казано, на него съвсем не му беше весело.
— Гледай!
Анка дръпна кърпичката от кошницата и Сергей замижа от нетърпимия блясък.
— Тези усмивки дядо ти прави от кожите на зайците — продължи момиченцето. — Мислех, че си се досетил. Само че малко ги купуват.
И тя се обърна към един странен минувач:
— Купете си усмивки! Много са евтини. Усмивка обикновена — печална, тъжна. Усмивка за всички — за деца, за възрастни. Каквато си искате. Купете си, купете си!…
Но никой не желаеше да си купи слънчева усмивка. Минувачите отминаваха, като махаха празните си чанти. Те не забелязваха Анка и нейната златна кошничка. Лицата им бяха съсредоточени, движенията им отмерени, очите им устремени напред. Дори кучетата изтичваха мълчаливо, тайнствено, като сенки.
И изведнъж Сироежкин се досети: виж каква била работата, тук всичко е плоско!
Той погледна внимателно улицата. Беше плосък град: автомобили, къщи, фенери, дървета, жители, дори кучетата — всичко, всичко е плоско като баница, като дъска, като стена, сякаш е изрязано от картон или хартия. Дори момиченцето Анка, което стои до него, и то е плоско. Има само една плитчица. Как по-рано не е забелязал!
А ето, важно върви човек с грамаден корем. Навярно се мисли за дебелак. А всъщност, ако го погледнеш отзад, е по-тънък от игла.
Серьожка не се сдържа, засмя се на глас: колко тесен стол е нужен на този дебелак. А легло — по-тънко от линийка! А какви сандвичи дъвче? Цигарена хартия, а не сандвичи.
Той се смееше до сълзи и не забелязваше как Анка застана нащрек, как се спряха минувачите, как се събра малка тълпа. Плоските хора гледаха строго веселото момче и си подмятаха сърдито:
— Колко е невъзпитан! Току-що се бях съсредоточил и изведнъж този ужасен смях. Той обърка всичките ми сметки.
— Да, ей такива пречат на спокойното течение на мислите.
— Винаги съм казвал, че за прекалено палавите деца трябва да се отвори училище с усилена програма по чертане.
— И още вечно ти се плете в краката това момиченце? На кого са дотрябвали тези глупави усмивки?
— По-тихо! — изплашено викна някой. — Идат пазителите на теоремата.
Тълпата млъкна, отдръпна се и стори път на три важни фигури.
В кройката на дрехите им можеха да се различат три квадрата и триъгълник и все пак те не си приличаха. Единият от тях, с квадратна глава и остри очи, беше облечен в старомодна професорска тога. Вторият, нисък на ръст, носеше на главата си огромен цилиндър, пъхнал ръце в джобовете и стиснал под мишница чадър. Последният вървеше през тълпата, вдигнал ръце към небето, сякаш предупреждаваше за нещо. Така изглеждаха тримата пазители на теоремата, които бавно се приближаваха към Серьожа.