Честно казано, в този момент Сергей се поуплаши. Много строг вид имаха тези пазители.
Тримата се спряха пред момчето и го заразглеждаха мълчаливо. После оня, който беше с професорската тога, каза с неочаквано писклив глас:
— Стана ни известно, че ти нарушаваш реда, установен от незапомнени времена в нашата страна. Знаеш ли, чужденецо, че се намираш в Страната на двете измерения?
— Да — кимна Серьожа.
— Известно ли ти е — продължаваше да пищи пазителят, — на какво е равна сумата от квадратите на катетите?
— На квадрата на хипотенузата!… — измърмори момчето.
Пазителите се спогледаха.
— Не е чак толкова глупав, колкото изглежда — забеляза джуджето с огромния цилиндър.
Серьожка огледа тримата пазители и взе да си припомня къде беше виждал тези триъгълници и квадрати. Да, разбира се, на черната дъска! Рисувал ги беше Таратар Таратарич!
— Питагоровата теорема! — изрече на един дъх той.
— Знаеш това име?! — учуди се пазителят с вдигнатите ръце. — Предупреждавам: произнасяй го с по-голямо уважение! Защото всичко, което виждаш наоколо, е създадено въз основа на това безсмъртно откритие…
Важниченето на пазителите и техният възвишен тон вече отегчиха Сироежкин. Докато пазителят с вдигнатите ръце четеше наставленията, нашият математик мислено го обърна надолу с главата и се засмя високо.
— Какво смешно намери в нашите думи? — строго попитаха пазителите.
Тълпата заканително загълча. Не, не биваше да ги дразни.
— Не обръщайте внимание — каза Сироежкин. — Аз винаги се смея така, когато си спомня за Питагоровите гащи.
— Поясни мисълта си.
— Е, така най-лесно се запомня теоремата… Питагоровите гащи са равни от всички страни!
— О! — възкликнаха в един глас и тримата пазители. — Тази формулировка е неизвестна дори на нас!
Те извадиха от джобовете си тебешир и почнаха да чертаят фигури на асфалта. Никой вече не обръщаше внимание на Серьожка. Тълпата следеше движенията на пазителите.
Серьожа отиде при Анка, похвали се:
— Виж, че им отворих работа. Дай ми за награда една усмивка.
Момиченцето го гледаше като вълшебник. То машинално пъхна ръка в кошничката и подаде на Серьожка блестяща усмивка. Серьожа я помаха във въздуха и каза важно:
— Нека тия си мислят до утре. Да идем в нашия двор. У нас там всичко е съвсем друго. Ще играем на топка, истинска, кръгла, а не плоска. И котките ни са пухкави и меки. А кучетата! Нима имате такива кучета? Ти само да видиш как Бясната колбаса лови опашката си, ще си умреш от смях! И аз, от мен да мине, ще те запозная с Електроник.
— Аз много искам, да играя с кръгла топка — въздъхна Анка. — Много искам да погаля пухеста котка. Но не разбирам какво значи „кръгла“. Навярно никога не ще мога да видя кръгло и пухкаво! — И Анка заплака.
В този момент при тях дойдоха тримата пазители.
— Кажи, чужденецо, откъде си дошъл? — строго попита джуджето с цилиндъра.
Серьожка за минута се замисли. Да каже: от Липова алея? Няма да го разберат. И той отговори:
— От Земята.
— Надявам се, щом сме намерили общ език — продължи пазителят, — че вашата Земя прилича на Страната с двете измерения? И тя ли е голяма и плоска?
— Тя е много голяма, по не е плоска, а кръгла — чистосърдечно каза Сироежкин. — Това, дето разправят, че Земята била плоска, са бабини приказки.
Тълпата смаяно въздъхна.
— Ти се заблуждаваш, момче! — сурово рече пазителят с вдигнатите ръце. — Нали ти, който ни подсказа оригинални решения на Великата теорема, няма да твърдиш, че на вашата Земя сумата на ъглите на триъгълника не е равна на сто и осемдесет градуса?
Въпросът малко озадачи нашия математик. Той знаеше добре, че сумата от ъглите на обикновения триъгълник е сто и осемдесет градуса. Но на Земята? Той си представи голям глобус и построи на него триъгълник с връх на Северния полюс и основа на екватора. Оставаше да сметне на какво е равна сумата на ъглите му.
— Сметнете сами! — каза Серьожка. — Ето ви Земята. Той извади от джоба си една копейка.
— Нали казах, че е плоска — поучително забеляза пазителят, като видя копейката.
— Това още не е Земята! — предупреди момчето. — Нима мислите, че целият свят е построен по една теорема?
Сироежкин клекна, постави копейката по ръб и лекичко я чукна по самия край с нокът. Копейката се завъртя на място и образува блестящо клъбце.
— Ах — викна Анка, — колко е красиво!