— Аз. Как те казват?
Сироежкин, който мълком се беше приближил до тях в гръб, учудено поклати глава: безразсъдно смел е този Електроник, действува точно, както му е казано.
— А това непременно ли трябва да знаеш? — Момичето наведе глава.
— Непременно.
— Мая Светлова. А ти как се казваш?
— Сергей Сироежкин.
— А защо на кърпичката беше написано „Електроник“?
Серьожка изтръпна: ами ако Електроник се изтърве и каже кой е? Но той помисли малко и се сети да рече:
— Това ми е псевдонимът. А къде живееш?
Лицето на момичето стана строго. Фокусникът задаваше прекалено странни въпроси.
— Какво е това любопитство! По-добре ми кажи върна ли нещата, които беше нагълтал? Какво беше това — ловкост на ръцете или наистина ги нагълта?
— Дълго е за обясняване — хрипкаво отвърна Електроник. — Бързам за цирка. Къде живееш? Обичам точните сведения.
— Моля. — Мая сви рамене. Този Сироежкин на всичко отгоре много си въобразява. — Улица на геолозите номер три, апартамент петнайсети. Вход четвърти, етаж пети. Асансьорът работи. Стига ли ти?
— Стига — каза Електроник.
— Довиждане!
— Довиждане.
Серьожка отчаяно жестикулираше зад гърба на Мая и канеше Електроник да продължи разговора. Но Електроник не го разбра — стоеше като стълб. А момичето със синята рокля беше доволно, че се е отървало от упоритото момче. Тя тръгна, без да погледне назад и дори ускори крачките.
Серьожка объркано гледаше след синята рокля. Кой знае защо се чувствуваше много нещастен. Ето за сетен път се мярна синьото петънце и изчезна в тълпата. Мая Светлова, улица на Геолозите. Сега има и името, и адреса и. И няма нищо. Не знае дори как Мая се отнася към него…
Много странно се държеше Електроник. Сякаш е от дърво. Не се усмихваше, не се шегуваше, не разказа някои история. А пък момичетата обичат да им разказват врели-некипели… Какъв чудак е този Електроник! Говори правилно, а пък всичко излиза много глупаво. Разбира се, той е добър другар, но все пак нещо не му достига…
— Хайде на цирка — каза с въздишка Сергей на Електроник.
Кодът на хипопотама
Играят светкавиците на сребристия купол. Ярко светят четирите букви — ЦИРК. Нетърпеливо тропат с крак червените кончета, направени от лампички. И под това електрическо сияние разтворените врати гълтат ли гълтат потоците хора. А тълпата на площада не намалява: кой чака приятели, кой търси билет в повече, а кой просто гледа блясъка на светлините.
Втори билет приятелите не можаха да намерят. Електроник отдавна вече се скри зад вратите, а Серьожка си стои на място. Малко по малко ще се пръсне тълпата, ще загърми весела музика, ще стане безлюдно и хладно на площада, а той все ще гледа светлините. Разбира се, няма да излезе от цирка ярко жълтият клоун, няма да изскочи ездачката на белия кои, за да му предложи един билет. Знае си го това. Но когато свърши представлението и шумният поток се изсипе на улицата, на стълбите ще се покаже Електроник. И те заедно ще си тръгнат за вкъщи.
Той се замисли и не усети как остана сам. Само чистачът шумеше с метлата, премиташе угарките, хартийките и, заедно с този шум случайните звуци, които долитаха откъм вратата и отекваха на паважа. А Серьожа все си мислеше за ръмжащите тигри, за петнистия жираф и за слона, който движи с хобота си стрелката на часовника…
Някой го докосна по рамото.
— Какво, искаш да влезеш в цирка?
Серьожка видя висок човек с шапка и шлифер. С рунтави вежди и внимателен поглед. Серьожка не каза нищо, само сви рамене, като смяташе, че положението му и без думи е ясно.
— Да вървим! — Непознатият намигна.
Те свиха зад ъгъла. Човекът отвори стъклената врата и пусна Сергей напред.
— Добър вечер, Антон Константинович! — каза пазачът и стана.
— Здравей, Матвеич! — весело отвърна покровителят на Серьожка. — Това момче е с мене.
Те го качват по тясно стръмно стълбище, излизат в коридора и Антон Константинович, както си върви, казва на една жена:
— Маша, намери му едно свободно място. — А на Серьожка: — Как се казваш? Серьога? Е, бъди здрав, Серьога. Гледай и се весели.
— Благодаря! — смутено каза подире му изчервилият се щастливец.
— Иди горе — посъветва го леля Маша. — На последния ред има място.
Серьожка полита към галерията й в гърдите му удря силната вълна на музиката. Не забелязва как сяда. Сега цял е там — на слънчевата арена, където над жонгльора пърхат като пеперуди балони, линии, гривни. Струва му се, че самият той ловко подскача, подхвърля, лови, преобръща се и през цялото време следи нищо да не падне.
Светват прожекторите. И арената сякаш се удължи, стана по-голяма. В кръстосаните лъчи плавно се носи над редиците трапецът. На трапеца гимнастици. Стоят и не помръдват, сякаш са залепени, с протегнати напред ръце. А трапецът се издига все по-високо и музиката става все побърза… И ето гимнастикът увисва надолу с глава, а партньорката му ловко се спуска от трапеца и за един миг хваща ръцете му, поставя длани в длани, за да се върти под купола, да се свива и разтяга като пружина, и да хвърля на стените леки стремителни сенки, да предизвиква ту мъртва тишина, ту въздишки на облекчение, ту луди ръкопляскания.