След такива увлечения по техниката неизбежно се случват неприятности: баща му трябва да се разписва в бележника. Павел Антонович гледа укорително сина си и клати глава. Сергей се извърта назад, внимателно разглежда библиотечния шкаф, свива рамене:
— Е, не излезе задачата… Какво чак толкова? Тези глупави пешеходци. Отиват, почиват, качват се на влака…
— А сега реши ли я?
— Реших я — с досада казва Серьожка. — Изобщо не мога дълго да се занимавам с тия уравнения… Главата ме боли.
Но никакви извинения не помагат, трябва да се седи над сборника със задачи. Серьожка чете и препрочита петте реда за градинаря, който получил богата беритба на ябълки и круши, а си мисли за кучето, което в тъмното дълго тича след него. Той тихичко му подсвиркваше и все се оглеждаше: тича ли? Кучето ту ситнеше след него, ту се спираше, сядаше на задните си крака и някак тъжно гледаше Серьожка. На гърдите си имаше бяло триъгълно петно, едното му ухо стърчеше, а другото сякаш се беше счупило по средата.
При входа Серьожка се приготви да го вземе на ръце, но то нещо се изплаши, отскочи и побягна.
И пак Серьожка гледа тъпо в сборника със задачите, търкаля до масата писалката. После затваря шумно книгата, бързо слага всичко в чантата. Той е намерил най-простото решение: „ще препиша от Професора“.
Професора, или Вовка Каролков, — седи на един чин със Сироежкин. Тетрадките му сякаш са приготвени за изложба или за музей: нито мастилено петно, нито поправки, само усърдно изписани ситни букви и цифри. Пък и самият стопанин на тетрадките би могъл да прави сеанси в музея. Професора знаеше за всичко на света — като почнеш от молюските и свършиш с космоса. Но не се перчи, никога не вири нос пред другарите си. За него най-главното в живота е математиката. Като види някое уравнение, Професора забравя за всичко на света. Вярно, когато Серьожка не може да се справи със задачата, Професора слиза от своите висоти и подсказва решението. Затова трябва да го бутнеш малко по-силно в хълбока.
Но между съседите по чин нямаше особена дружба. Професора дружеше с Макар Гусев, който седеше на първия чин и затуляше за останалите цяла четвърт от дъската. Интересна беше тази двойка: слабият, блед, най-малък в класа Професор, известен с пускането на саморъчно направени ракети, с разните си остроумни хрумвания, и якият, румен с юмруци като пъпеши Макар Гусев. Той, Макар, хвалеше приятеля си, а понякога дори му подсказваше изненадващи идеи: предлагаше му да направят ски с моторче, да сварят лимонено масло и така нататък. Макар също нямаше никакви съмнения за бъдещето си. Когато станеше дума за това, той демонстрираше своите мускули и казваше: „То се знае, ще се занимавам с машини. Виж на Професора главата е особена. Нека си я блъска. Пък аз хич и не искам да зная за тези премъдрости.“
Докато Професора беше симпатичен на Серьожка, дангалакът Гусев му бе похабил не малко нерви. Фамилното име на Серьожка още при първата им среща се стори на Макар премного интересно и после не му даваше покой, сякаш го гъделичкаше.
— Здравей, Сироежкин! — с неукрепнал басов глас викаше високо още от далеч Макар. — Ядеш ли сирене или не ядеш?
Ако Серьожка кажеше, че не яде, Макар продължаваше:
— Тогава трябва да си Сирокракин, Сироръкин или Сироушкин!
Сергей опитваше да отговори утвърдително, но и тогава Макар не се успокояваше и викаше високо:
— Внимание! Иде Сир Сиреневич Сиренев, същият е и Серьожка Сироежкин, голям специалист и любител на всички видове сирене в цял свят. Кажете, моля, какво ядохте на закуска?
И тогава Серьожка реши да не казва нищо и мълчаливо се качваше в класната стая. Но Гусев вървеше по петите му.
— Слушай, как те казват — Сироочин? Вчера забравих името ти и си блъсках главата цяла нощ. Сирокоткин? Сиромишкин? Сироскрипев?
Понякога Серьожка така го хващаше яд на този досадник, че му идеше да го удари. Но не искаше да почва пръв, а дангалакът с никого не се биеше. Оставаше да приеме метода на противника си. И Серьожка по време на урок леко шареше с тебешир по гърба на Макар — нали гърбът му стърчеше точно пред него. Класът се смееше, като гледаше думата „Гъсок“, а Макар подозрително се оглеждаше. В междучасието той почваше да гони Серьожка, но не можеше да хване по-пъргавия оскърбител и отдалеч го заплашваше с големия си юмрук.
Тези малки обиди веднага се забравяха, спираха кратките спречквания в ъглите, когато се появяваха Виктор Попов и Спартак Неделин от девети „А“. Колкото и да ти се иска, не можеше да се намери в училището човек, който да не знае тези големи математици. За тях се носеха легенди. Момчетата вървяха като табун след знаменитата двойка и си предаваха новините: