Желаещи да премерят силата си с шампиона не се намериха.
Така беше сключен мир, за който не знаеше дори виновникът на случката. Сироежкин, разбира се, забеляза, че Макар се е променил, но реши, че това е от уважение към математическите му способности. Има си хас! Наскоро дори Професора се отби при него, помоли го да решат една задача по физика. Сергей иронично погледна приятеля си и каза важно:
— Виж какво, драги Професоре! Знаеш ли колко знания съхранява човешката памет? Цяла библиотека от трийсет хиляди книги!… Нима твоите са по-малко.
— Взе да се перчиш, а? — обиди се Професора.
— Човек трябва да развива собствената си памет — отвърна Сироежкин и хлопна вратата. Той се боеше да не би Професора да влезе в стаята и да види Електроник.
Каквото и да си приказваме, но е приятно, дори ако те считат за перко, да знаят, че ти можеш да чаткаш като орехи разните там задачи.
Славата беше дошла при Сироежкин от само себе си. Дори не беше дошла, а беше прелетяла, яздеше напето пред него на врани коне, тръбеше с фанфари и като сянка не изоставаше нито крачка. Звънна по телефона в училището треньорът от стадиона и помоли да предадат на Сироежкин непременно да се запише в тяхната секция. Учителите, когато го срещаха, казваха на Серьожка по нещо приятно, нещо хубаво. Спартак Неделни, гордостта на цялото училище, повикваше чипоносия седмокласник и се ръкуваше с него. Дори замисленият Виктор Попов го попита не се ли увлича по музика. И Сироежкин изведнъж забрави как Попов го беше ударил с вратата по челото.
От такава гръмка слава понякога му ставаше просто горещо. Бузите на Сироежкин пламтяха. Но той се държеше с достойнство. Ако му зададяха неочакван въпрос, отговаряше дипломатично: „Ще помисля… И аз мисля така…“ Или пък отклоняваше разговора, като разказваше онова, което беше научил от Електроник. И го слушаха внимателно: той говореше за интересни неща.
На учителя по физическо възпитание Сироежкин каза:
— Решил съм да не се занимавам с лека атлетика не ми стига времето. И освен това не е вярно мнението, че по-рано хората са били по-силни, а сега науките ги правят по-слаби. Наскоро в един музей взели рицарски костюми и ги премерили на хора със среден ръст. И всички доспехи се оказали малки. Та нека си приказват, че едно време имало яки мъжаги и великани!
Разбира се, физкултурникът не се съгласи със Сироежкин и го помоли да си помисли. Но изслуша с удоволствие неизвестната на него история, дори попита откъде Сироежкин знае за рицарските костюми.
— Четох в един английски вестник — каза Сергей. — Само че забравих в кой.
По-рано Сироежкин дори не си представяше как може леко и вдъхновено да лъже. Разбира се, не за доспехите, за тях той наистина беше чел във вестника. Но не в английски, а в „Пионерска правда“. И въпросът не е само до този, „английски вестник“, което се беше изтървало от езика му. Сироежкин взе да забелязва, че понякога лъже там, където никак не е нужно да се лъже.
Веднъж Таратар го срещна на двора, спря го, попита, го къде отива. Серьожка каза, че бърза за книжарницата да си купи пълното събрание на съчиненията на Бурбаки, знаменити математици. А отиваше на волейболното игрище, където се и озова след минута. Веднага излъга децата, че е решил една много сложна задача, макар че именно в този момент над нея се мореше в къщи Електроник. С една дума, Серьожка стана ужасен лъжец. Той стигна в хвалбите си чак до там, че се обяви за изобретател на „линкос“. И от този ден целият двор се раздели на земляни и гости от космоса, които водеха безкрайни преговори.
Но ако съвестта на Сироежкин в такива минути мълчеше, това не значи, че животът му беше лек и безгрижен. Никой дори не подозираше какви мъчения се стовариха върху нашия герой.
Сутрин, когато в училището вече беше ударил звънецът и в класовете скърцаха тебешири и писалки, когато родителите на учениците бяха отишли на работа, от входа на десететажния жилищен блок се показваше една леко приведена фигурка и бързаше да се скрие зад ъгъла. Слънцето заливаше с ярка светлина просторният двор и го правеше още по-голям, портиерите поливаха със змиевидните маркучи лехите с цветя, дърветата, асфалта, безгрижно чуруликаха врабци по храстите. А Серьожка, нахлузил до очи каскета, като крадец се оглеждаше и бягаше от своя двор. Струваше му се, че стотици и хиляди отворени прозорци го гледат право в гърба и тържествуват: „Аха! Вижте как същият този знаменит Сироежкин се крие от целия свят. Галина Ивановна! Таратар Таратарич! Елате на прозореца и погледнете тази знаменитост! Тогава вие може би ще се досетите, че на втория чин до Професора съвсем не седи истинският Сироежкин. Лъжа! Позор!!! Престъпление!!!“