— Ами ако ти идват само глупави мисли? — попита някой.
— Да, случва се и такова нещо, че някои мисли да ти се струват глупави, неподходящи, а после изведнъж става ясно, че са били нужни. Колкото повече и по-различни са мислите и сравненията — дори от други области на знанието, — толкова по-интересно и изненадващо е раждането на нужния ви образ. Тук стана дума за случайността. Би рекъл човек, че възникването на нова идея става по волята на случая. Но не е така. Откритието се подчинява на категоричните закони на статистиката. Трябва само повече да се търси, да се обмисли задачата от всички страни… И ето… ето го — удивителното…
Таратар намести очилата си и тихо, почти шепнешком зачете:
И сякаш безшумен ветрец се вмъкна в класа. Разхлади лицата, замъгли очите. И отмина.
— Да, — каза след кратко мълчание Таратар, — само няколко десетки или стотици букви, няколко реда, а в тях — цял свят от чувства, преживявания и тъга. Поетът се обръща към вас, далечните потомци, и вие го разбирате.
Тук Електроник съвсем не на място подметка:
— А Давид Хилберт, известен математик, казал следното за един от учениците си: „Той стана поет: за занимания с математиката имаше твърде малко въображение“.
Какъв шум се вдигна само! Всички сякаш забравиха и за стиховете, и за ветреца, който току-що беше полъхнал в класа, и се кискаха от смях, без да се стесняват. Дори очилата на Таратар заподскачаха на носа.
— Да — каза учителят, като възстанови тишината, — и ти си прав: съществува мнение, че математиците имат най-силно въображение…
И Таратар започна да разказва, че мнозина от някогашните учени биха се учудили, ако узнаеха, че математиката, която в тяхно време се е считала за най-скучното, откъснато от живота занятие, се прилага във всички области на науката и техниката.
— Преди няколко столетия математиците в цял свят са се броели на пръсти — каза Таратар. — Сега е достатъчно човек да види само вас, за да си каже: да, математиката стана обикновена професия.
И след тези прости думи всички малко се възгордяха и вирнаха носове, защото учителят започна да говори колко необикновена е работата на математика. Той трябва да си представи това, което никога не е виждал. Например елементарните частици. На пръв поглед всичко е просто: ето ти модел на атома с кръгло ядро и лудешки бързи орбити на електроните. Но кой е виждал тези електрони със собствените си очи? Никой! А ученият може да ги опише с формули и уравнения, да направи точен и тънък анализ и да състави математически образ. Така се раждат у математика новите идеи, които изискват най-остро въображение.
Таратар не беше казал още своята любима фраза и всички, макар и да слушаха внимателно, я очакваха. Най-после дойде и нейният ред и бързи усмивки заиграха по лицата.
— За какво ви говорих всичко това? — продължи учителят. Този въпрос винаги се подкрепяше с красноречивия жест: вдигане на показалеца. — Ето за какво. В заобикалящия ни живот има тайни: неизвестният ни още свят на природата. Трябва да умеем да разгадаваме тези тайни. Природата винаги се държи честно, с нея не бива да си играеш на стражар и апаш, защото тя не ни лъже. Но и не издава тайните си доброволно. Значи, трябва да сме любопитни и внимателни, упорити и въоръжени. А знанията за нови открития не са малко. И ние имаме могъща техника: електронни микроскопи, ускорители на частици, радиотелескопи и електронноизчислителни машини… Е, звънецът удари — завърши Таратар. — На следващия урок ще има вече двама учители — „Репетиторът“ и вашият покорен слуга…
Колко години вече той казва тези думи: „Ваш покорен слуга“! И обикновено не ги забелязва. А днес Таратар кой знае защо си спомни, че това е старомоден израз. Летят годините, горните класове си отиват, идват нови, а той все така си е най-покорен слуга. Ето вече трийсет и пет години. Вика на дъската, поставя бележки, проверява контролните, издава стенвестник, прави походи — малко ли работи има да върши един учител. И едва привикнеш с тези любознателни деца, обикнеш ги и вече трябва да се разделят… И макар после да има безкрайни срещи, спомени, разговори, всяка пролет той чувствува необяснима тъга. Пак трябва да изпраща клас… И тези ще изпрати, и към телефонните позвънявания, които звучат в къщи от сутрин до късна нощ, ще се прибавят нови: „Таратар Таратарич… Ох, извинете… Семьон Николаевич! Ученическа привичка… Обажда ви се Сироежкин. Учеше при вас един такъв… чипонос… Как, нима ме помните?…“
„Да — сети се учителят, — Сироежкин нещо никак не се прояви, мълча през целия час. Аха, ясно! Чака по-мъчен въпрос. Добре де, ще му измислим такъв въпрос…“