С такъв талант стана опасно да се излиза дори на двора.
Ако съществуваше машината на времето…
Серьожа пресичаше улицата и изведнъж някой го повика:
— Момче!
Милиционерът с бяла лятна куртка му махна с ръка.
Серьожа се спря, сви се, наведе глава.
„Да бягам ли? — трескаво си мислеше той. — Късно е! Вече наближава. Сега ще ме хване за ръка и ще каже: да идем в къщи. Отвори гардероба, дай Електроник“.
Тежката ръка се отпусна на рамото му.
— Момче — каза милиционерът, — ти пресече улицата, където не е позволено. Следващият път бъди по-внимателен.
Сергей отвори пресъхналата си уста и не каза нищо.
Нейде отдалеч плаваха към него думи, които той никак не очакваше:
„Момче… пресече… бъди по-внимателен…“
— Какво стоиш така? — учудено попита милиционерът. — Върви. И не нарушавай правилата.
Сякаш вихър издуха Сергей от мястото му. Той тичаше презглава и не усещаше краката под себе си. Накъде? Сам не знаеше. Само да е по-далеч от бялата куртка.
„Провървя ми! — радваше се той. — Милиционерът или не ме позна, или просто беше забравил за възложената му задача. Ама че тутманик! Нека сега ме търси. Мене така лесно не можеш ме хвана“…
Сироежкин потъна дълбоко в парка и легна на тревата. Големите стари дървета бяха обкръжили кръглото огледалце на малкото езерце. Водата е чиста, бистра, само покрай брега има зелена ивица тиня и в нея квака жаба. Наоколо ни жива душа, ни животно, ни птица. Само той, Сироежкин, лежи на тревата и жабата в езерцето.
Ни в клин, ни в ръкав Серьожа започна да се съжалява.
„Живееш като заек, страхуваш се от всички… — тъжно размишляваше той. — Нима това е живот! Трябва да замина нейде по-далеч — на Север или в океана. Просто да си събера партушините и тихо да изляза от къщи. Електроник ще ходи на училище, ще радва родителите ми с бележките си, ще спи на моето легло… И всичко ще тръгне тихо и мирно. Ще изчезне излишният човек, който на никого не е нужен. Само дето мама ще охка, ще ахка, че син й нищо не яде. Но Електроник нали е съобразителен, ще измисли как да излъже майка ми. Ще замина за дълги, дълги години — твърдо реши Сироежкин. — А после, когато стана голям, ще се върна и ще обясня всичко. И ще ме съжаляват, и няма да ме ругаят.“
Рязко изсвирване се разнесе над него и отекна в земята. Серьожка вдигна глава. Блестяща сребърна стрела с остър връх и мънички крила като игла прободе синьото платно на небето. И изчезна… Ето така и той ще прелети някой ден над своя дом, само ще погледне от високото покрива, двора, училището и ще изчезне.
А после между дърветата се мярна нещо червено и право срещу Серьожка изскочи голямо рижо животно. От изненадата Серьожка притаи дъх. И животното притаи дъх, вгледано в легналия човек. „То ще ме познае — радостно си помисли Серьожка, — то си мисли, че съм Електроник“.
Разбира се, Серьожка веднага се досети, че пред него е оня неуловим червен лисугер, за който неведнъж му беше споменавал Електроник. Те лежаха на тревата съвсем близо един до друг, на две-три крачки… Лисугерът изучаваше Серьожка с най-правдивите и, както се стори на момчето, най-ласкавите очи на света, а Серьожка гледаше смешните мустаци на острата муцунка, пухкавата опашка и лъскавите колелца, които с успех служеха на лисугера за лапи. Те целите бяха издраскани, бяха се износили от бягането по асфалта. Някога лисугерът беше демонстрирал пред професора с тези колелца ловки движения, а сега, измъкнал се на свобода, се мъчеше да докаже, че е най-бързият лисугер.
Какво очакваше той, кротко изтегнат на тревата? Може би съвет или помощ от своя стар приятел?
— Аз не съм Електроник, лисугере — каза Сергей, като ставаше.
И не беше успял да се изправи, когато лисугерът като червена мълния полетя към храстите. Той се понесе из парка така леко и стремително, както по градските улици. Ни веднъж досега този лисугер не беше попаднал под ничии крака, ни веднъж не удари спирачки пред него никоя кола, не се метна в страни никой велосипедист. Даже всевиждащите милиционери не успяваха да допрат свирката до устата си: странното рижо същество се мернеше пред очите им и веднага изчезваше.
— Бягай! — каза подире му Сергей. — Самичък добре се живее.
И когато пред Сергей изскочиха трима мъже и почнаха един през друг да го питат дали не е срещнал в парка един червен лисугер, Сергей, разбира се, не издаде гордото животно.
Той вървеше към къщи, мислеше за червения лисугер и си спомни скитащото куче, което беше видял само веднъж, а после често съжаляваше. Тогава сякаш предчувствуваше, че го чака същата самота. Ако пак срещнеше това дворно куче, сигурно биха се разбрали и кучето не би се изплашило, не би избягало като немия лисугер.