Выбрать главу

— А утре има ли билети?

— Има. Желаете ли да поръчате?

Беше късно да се отказва. Серьожка каза решително:

— Да!

— Записвам…

— Моля един билет…

Автоматът изслуша Сироежкин и безстрастно повтори:

— Един билет за Сироежкин Сергей Павлович. Можете да го получите половин час преди тръгването на влака от първо гише.

Е, свърши и това. Добре, че беше автомат. Човек би почнал да се интересува: „А на колко години сте?… Непременно ли ще пътувате?“… И други глупави въпроси.

Добре, че родителите му са на еднодневния почивен дом и ще се върнат чак утре след работа. Той ще успее да даде точни инструкции на Електроник — как да се държи с родителите му. Че напоследък баща му и майка му са станали донемайкъде недоверчиви. Майка му например казва: „Серьожа, ти нима не чу, когато те повиках на улицата? Защо избяга? И как така на тебе беше синята куртка, която дадох на пералнята?“…

Такива трудно обясними „защо“ се насъбраха премного. Защо се изгубил ключът от гардероба, който сега ще трябва да чупим? Защо изчезвал от време на време трансформаторът от хладилника и всички продукти плават във вода? Защо нощем Сергей разговарял със себе си? Защо скитал по цели вечери по улиците и се връщал в къщи, когато всички спят? И така нататък, и така нататък.

… Електроник си дойде необичайно късно, почти привечер и веднага седна да пише домашното. Серьожка не попита къде беше закъснял. Просна се пак на дивана в стаята на родителите си и втренчи поглед в тавана. От време на време усещаше как вратата се открехва и Електроник го поглежда. Сякаш чака разпити. Или може би Електроник се чувствува виновен, че е накарал приятеля си да го чака толкова дълго? Но на Сергей и това му е безразлично.

И ето Електроник каза:

— Уроците са готови. Реших всичко бързо, а пишех бавно.

— Добре — равнодушно отвърна Сергей.

Той помълча малко, но изведнъж си спомни за червения лисугер и се оживи.

— Знаеш ли, видях в парка твоя лисугер. Той дълго ме гледа.

— Той беше част от мене — каза Електроник, — самостоятелна част. Движеше се много бързо. За съжаление, не може да говори.

— Да, щом отворих уста, той веднага избяга.

— А как бяга сега? — попита Електроник.

— Отлично! Той е най-бързият лисугер в света.

— Значи, все още решава задачата си — спокойно каза Електроник. — В края на краищата той ще даде на науката много интересни сведения.

— Въпросът не е в това — каза Сергей. — Много е самотен…

Гръмко зазвуча естрадна музика: Електроник беше включил транзистора в себе си. Сергей не мръдна. Тогава Електроник, като погледна приятеля си, изключи музиката и каза:

— Седях в сурдокамерата. Затова закъснях.

— В мазето? — лениво попита Сироежкин.

— В мазето.

Този номер Сироежкин добре го знае. Когато децата играят на космонавти, затварят всекиго поред в сурдокамерата, където не проникват нито светлина, нито звуци от външния свят. С други думи, затварят го в мазето. За трениране на волята. Тъмнината там е такава, че ако ще час да седиш с широко отворени очи, пак нищо няма да видиш. И никакви звуци няма, само мишки понякога притичват. На когото нервите са слаби, не издържа: барабани по тежката желязна врата. И го пускат да върви където си ще: излиза от играта. А който прекара в мазето повече от половин час, когато излезе на светло, върви по двора като пиян: отначало не вижда нищо.

— И колко седя?

— Три часа — каза Електроник. — Всички победих.

Серьожка се прозина и се обърна на другата страна.

— Да не си се разболял? — с пресипнал глас попита Електроник.

— Не, здрав съм.

— За какво мислиш?

— Знаеш ли, Електроник, ти също като моите родители: да не си болен… за какво мислиш… Изобретявам машина за времето.

Сироежкин очакваше, че Електроник ще каже: „Празна работа. Никаква машина за време не може да има“. И ще престане да пита. Но Електроник спокойно рече:

— Такава машина скоро ще има.

— Фантазия. — Сироежкин махна с ръка.

— Не, не е фантазия. С нея човек може да попадне в бъдещето.

— А в миналото? — Сироежкин повече се интересуваше от миналото. Да може да отскочи две седмици назад и всичко да започне отначало.

— В миналото не може. Това е извънредно бърза ракета.

— А-а… ракета… Тогава каква е тази машина за времето?

— Най-обикновена. — Електроник говореше уверено, сякаш отговаряше на отдавна позната, проверена от вековете теорема. — Когато ракетата лети със скорост, близка до скоростта на светлината, времето в нея тече по-бавно, отколкото на Земята. Да предположим, че космонавти летят към центъра на Млечния път. Те ще остареят през време на полета само с дванайсет години, а на Земята ще са минали двайсет хиляди години. Двеста века.