Въпросителният ден
Всеки ученик, който живее на Липова алея и на съседните улици, с удоволствие ще ви разкаже какво представлява Въпросителния ден.
„Това е особен ден. Първо, през този ден не учим. Второ, задаваме въпроси — каквито си искаме. И трето, отговарят ни бележити хора. Жалко е само, че годишно има всичко на всичко четири Въпросителни дни — първата събота на всеки трети месец. Чакаш, чакаш, та чак гориш от нетърпение.“
Към това може да се добави, че във всички училища на най-видно място са поставени кутии — сини, розови, бели или жълти. И в тези кутии с големи въпросителни знаци децата пускат своите листчета. Стотици „защо“, „как“ и „поради какво“ очакват идващия Ден на въпросите и отговорите — така официално се нарича необикновената събота. Но децата са я кръстили посвоему и всички, дори учителите, свикнаха да казват: „Въпросителният ден“.
И ето, както винаги минаха трите месеца, настъпи тази специална събота. Учениците се точеха към Двореца на пионерите, украсен с цветна, искряща на слънцето мозаична картина: корнет, барабан, летящ спътник, Земното кълбо, звездите на Вселената. А вътре, зад стъклените врати, посрещаха гостите два автомата-марсианци. Нарекоха ги така заради синьо-сивите туловища, стоящи на три крака, заради овалните телевизионни екрани, напомнящи глави в скафандър, и дългите мустаци-антени. На гърдите на марсианците — телефонен диск. Иди, набери номера на всеки въпрос, посочен в картотеката, и един приятен глас ще ти съобщи какво е фотон, каква е траекторията на полета до Луната и колко хора живеят на нашата планета. А екранът ще ти покаже чертежи, рисунки и кинокадри.
Както виждате, и марсианците отговаряха на въпроси. Но днес, половин час преди звънеца, марсианците бяха посрамени. Един обикновен седмокласник от училището на кибернетиците даваше отговори по-бързо от автоматите. Защо летят пеперуди, колко е ледът в Антарктида, има ли по-голяма скорост от скоростта на светлината — нито един въпрос не смущаваше храбрия седмокласник — Електроник — разбира се, това беше той — тракаше като картечница и заглушаваше марсианците. Вярно, не всички слушатели го разбираха, защото той говореше много бързо и се получаваха приблизително следните фрази: скоросттанасветлинатаетристахилядикилометравсекунда — но всички ръкопляскаха на победителя от сърце.
— Вашият Сироежкин е голям ум. Просто жива енциклопедия — казваха на кибернетиците момчетата от другите училища.
— Потрайте, още какво ще видите! — многозначително отговаряха кибернетиците.
Звънецът прекъсна играта, канеше всички в залата, където на сцената около дългата маса се бяха събрали учени, инженери, писатели — с една дума, видни хора.
Стана един човек с посивели коси и с дълбоки бръчки на лицето. Академик Немнонов не за пръв път председателствуваше Въпросителния ден и все пак, преди да започне, той огледа внимателно редиците, видя стотици очи — весели и любопитни, засмени и замислени, премижени и широко отворени. На седналите на сцената се стори, че леко се позагладиха дълбоките бръчки по лицето на академика. Немнонов се покашля в шепата си и попита енергично:
— Кажете, моля, има ли в залата хора, които да мислят, че в науката всичко е открито? Ако има такива, нека вдигнат ръце!
Глъч от учудване беше отговорът. Ни една ръка не се вдигна.
Академикът се усмихна.
— Благодаря, приятели мои! — каза той. — Разрешете да започнем. Когато аз и моите другари се запознахме с вашите въпроси, ние си спомнихме една забавна история. През миналия век в една западна страна родителите пратили момченцето си на училище. След някое време у тях в къщи дошла учителката. Тя казала нещо много вежливо, но смисълът на думите й бил следният: „Много ми е неприятно да ви кажа това и все пак вашият син е толкова глупав, че просто е безсмислено да продължава училището“. Естествено, че родителите се огорчили много. Но те послушали учителката и взели сина си от училището. Това момче… — академикът помълча малко и бързо каза пред микрофона: — се казвало Томас Алва Едисън.
Взрив от весел смях гръмна в залата и пресекна. Какво ще каже по-нататък?
— Та ето — очите на академика хитро се премрежиха, — като четем вашите въпроси, си помислихме: какво ли би казала за тях оная учителка? Сигурно би възкликнала: „Боже мой, колко глупави въпроси и нито един умен!“ — Немнонов пак помълча и изведнъж каза: — Браво, момчета! Продължавайте в същия дух!
Бре, че обичат да се смеят тези момчета и момичета с ококорени очи! Цял ден да им разказваш шеги, пак няма да им омръзне да се смеят. Академикът си помисли: какво щеше да е, ако смехът някак би могъл да стане видим? Ако например раждаше леки, като слънчеви петна, зайчета, тогава стотици, хиляди златисти сенки биха заиграли сега и в залата, биха изскочили от врати и прозорци и биха затичала по улицата, като се премятат и веселят минувачите.