… Светят с ярък блясък нажежените релси. И ето те влизат във валцуващия струг и излизат вече във вид на тънки железни листове, а този процес се управлява от нисък шкаф-автомат… Стърчат в степите стотици кули. Електронен диспечер ги включва и изключва, кара нефта по тръбите… Препускат по релсите влакове, движат се по улиците тролейбуси и електробуси — и тях ги управляват роботи… Спрялото сърце на тежко болен човек е заменено с електронен уред. Жив е човекът, няма да умре!… А наблизо друга машина проучва колекциите на геолозите и подсказва къде да търсят въглища, къде — нефт, къде — диаманти…
Сега говори Александър Сергеевич Светловидов. Той плъзга по екраните лъч от фенера-показалец и много сбито и ясно разказва как електронноизчислителните машини помагат на учените: не само събират материали, обобщават факти, обмислят варианти, но се занимават и с творчество — дават ново решение на проблемите. Машините вече са намерили такива доказателства на теоремите, каквито не са идвали на ум на никого от математиците. Вместо физиците те разглеждат фотографиите на елементарните частици, сортират ги и изказват мнението си. И учените, като благодарят на своите мислещи помощници за откриването на неизвестното досега и за спестеното време, се залавят за толкова сложни теории, които съвсем доскоро бяха недостъпни за човека.
Екраните угасват и всички виждат в ръцете на Светловидов два неголеми предмета, прилични на книга и малко куфарче.
— И това са изчислителни машини — казва Светловидов. — Те са прости, удобни и необходими в работата на инженерите и филолозите, на археолозите и икономистите.
— И на учениците. Много са удобни за подсказване — подмята академик Немнонов за общо учудване на децата. — Вярно, докато заредиш в такава машина знанията, гледаш — сам всичко си научил.
Светловидов се усмихна заедно с всички, обърна се към екраните, натисна бутона на пулта и въведе зрителите в просторните зали на Изчислителните центрове — в електронния мозък на страната. Тук се съставят планове за транспортните превози и селскостопанските посеви, планове за работата на заводите и планове за добив на полезните изкопаеми. Целият живот на страната е отразен в математическите знаци на програмите и сведенията. Ден и нощ смятат бързодействуващите машини — търсят решения на хиляди и хиляди задачи, та колкото може по-добре да работят струговете, тракторите, мартеновите пещи, електроцентралите, ритмично да бие пулсът на могъщата държава.
— Както виждате, кибернетиката е всесилна — така завърши словото си Светловидов. — Тя се роди в отговор на нуждата да бъде подобрено управлението на сложните процеси и операции. И тя е всесилна само в дружна работа с другите науки. А електронноизчислителните машини, които видяхте, освобождават човека от сложния физически труд, за да може повече да се занимава с творчество.
И в този момент вече светнаха нови въпроси:
— Ние ще помолим да разкаже за това професор Громов — съобщи председателят. — Гел Иванович Громов живее в Сибир, той не е чест гост у нас. Но е приготвил за нашите ученици чудесен сюрприз. С една дума, професорът сам ще ви разкаже за него.
— Преди всичко — започна професор Громов — трябва да ви предупредя, че ще стане дума за един сюрприз, който не можа да се осъществи, така че тази история има тъжен край.
Професорът разказа историята с Електроник. Бузите на децата загоряха, очите заблестяха. Виж го ти, този Електроник, ама че луда глава! Като истински. Като жив. Като самите тях… Жалко, че не могат сега да го видят… да стиснат ръката му… да си поприказват… да се надбягват. Много жалко…
Всички седяха притихнали, когато Громов свърши.
— Сигурен съм, че Електроник сам ще се вести — шеговито каза председателят. — А сега, деца, очаква ви приятна изненада. На следващия въпрос ще отговори не учен, не инженер, а ваш колега — ученикът от седми клас Сергей Сироежкин. Той е бъдещ кибернетик и ще ви разкаже как да се научите да разбирате тигрите, носорозите и другите диви животни. Заповядай, Серьожа.
Мнозина не повярваха на очите си. Но на трибуната наистина излезе момче със синя куртка. Децата от училището на младите кибернетици взеха да се усмихват, да кашлят многозначително и с гордост поглеждаха съседите си. Професор Громов си спомни познатото име. Той се усмихна, примижа с късогледите си очи и окуражително кимна към докладчика.