Електроник — момчето от куфара

— Гледайте! Той се смее!!!

Електроник се усмихваше…

— Ура! — извикаха децата. — Той се смее! Ура, ура, ура!…

И като един млъкнаха. Защото Електроник изведнъж подскочи и каза ясно и разчленено:

— Ха. Ха. Ха.

После Електроник пак подскочи и сега вече се засмя истински:

— Ха-ха-ха-ха-ха!…

Той заподскача на един крак и в такт с подскоците почна да пее песен, която навярно току-що беше измислил или пък я съчиняваше в момента:

Има град на щастливия смях, да, да.
С чудни дворове и къщи —
с цветя по терасите,
с балони в лехите,
с фонтани и музика,
с цигулки в градините
и с чудаци по улиците.
Там бабите скачат високо над летвите
и дядовците бягат като момчета.
А най-старите, с ревматизъм,
тояжки размахват, като диригенти,
изтръгват музика от всички скамейки…
Там слънцето и луната не се разделят,
там звездите сияят и нощем и денем.
Светят усмивки,
момичета смеят се,
веселят се момчета
и смехът им кънти като гръм.
Веселие, радост има за всички.
Да живее смехът! Долу антисмехът!

И всички около Електроник подхванаха:

— Да живее смехът!

И после дълго ръкопляскаха на съчинителя.

Електроник се поклони, отиде при приятеля си, пошепна му на ухото:

— Стиховете са най-сбитата форма за поднасяне на информация. Никога досега не бях съчинявал. Не зная как стана това.

— Ти си най-добрият поет в света, Електроша! — убедено отговори Сироежкин.

Академик Немнонов отведе встрани Громов.

— Откровено казано, Гел Иванович — рече той, — едва сега разбрах какво интересно същество е вашият Електроник.

— Представете си и аз не се досещах за това преди — шеговито отвърна Громов и сложи пръст на устата си: — Тс-с… Пазете го в тайна.

И в същия момент ги наобиколиха деца. Те хитро поглеждаха учените и мълчаха.

— Какво има? — попитаха в един глас професорът и академикът.

— Знаете ли, Гел Иванович и Семьон Семьонович — каза Таратар, — децата имат към вас една голяма молба. Щом всичко така се случи, оставете ни Електроник… Защо трябва да се връща в куфара…

Десетки молещи, надяващи се, чакащи погледи бяха отправени към Громов.

— А какво ще прави той при вас? — примижа професорът.

Сироежкин почувствува, че е дошъл моментът и той да каже няколко думи. Много важни думи, от които ще зависи съдбата на приятеля му. Излезе напред:

— Електроник ще помага на учителите! Ще се занимава с нас. Ще изпитва. Гел Иванович, та вие знаете какъв чудесен математик е той.

— Съгласен съм! — каза просто Громов.

Серьожка засия.

А кибернетиците викнаха от ликуване:

— Ура! Електроник е наш!…

— Една минутка… — Академикът вдигна ръка. — Понякога ние ще викаме Електроник в Института по кибернетика. Ще се съветваме с него по някои важни въпроси. Не възразявате, нали?

— Не, не! Не възразяваме!

— Сега остана само да хванат червения лисугер — каза професорът, като се наведе към колегата си. — Не мога да чакам, докато сам се повреди! Трябва да го надхитрим.

Момичето със синята рокля застана пред Громов, погледна го в очите и каза:

— Гел Иванович? Вие подарихте Електроник на кибернетиците. А за нас, химиците? Дали не бихте могли да ни направите една Електроничка?

Учените се спогледаха, засмяха се.

— Слушай, Мая! — безцеремонно се обърна към момичето в синьо Макар Гусев, сякаш я познаваше от сто години. — Ела при нас. Всички ние ще дружим с Електроник.

— Може ли? — попита Мая кой знае защо Серьожка, който шепнеше нещо на Електроник.

Сироежкин чак се задъха от този обикновен въпрос. И само искаше да потвърди това, което вече бяха казали неговите радостно блеснали очи, но пак се намеси Гусев:

— Ела! Ние не обиждаме момичетата. Напротив, ще сме много радостни.

— И аз също — каза Серьожка и се изчерви. — Ти знаеш, Мая, аз никъде няма да заминавам…