Но най-често, когато Сергей се замисляше какъв да стане, мислите му скачаха съвсем безразборно и той се чудеше на непостоянството си.
„Защо ни в клин, ни в ръкав започвам да мисля за Антарктида, за марките на Мадагаскар и забравям, че трябва да отида на училище? — философствува в такива минути Сироежкин. — Мога да мисля или да не мисля, да се уча или да мързелувам, да правя нещо или нищо да не правя. Защо, ако река, всичко излиза бързо и хубаво — и уроците, и разтребването в къщи, и кросът. Щом река, няма да стана нито математик, нито инженер, а — шофьор или геолог, или като татко и мама конструктор. В часовете по география ме тегли да замина на Север, да работя там в някой завод и да си почивам в стъклен санаториум. А по история — да правя разкопки на скитски могили, да търся стрели, щитове, копия и да разчитам древни пергаменти. И разбира се, винаги ми се иска да бъда космонавт!… Защо съм такъв, че сам не мога да се разбера?“
И Серьожка пита баща си:
— Татко, как ти разбра, че искаш да станеш конструктор?
Той го пита навярно за стотен път, макар че предварително знае всичко: как баща му завършил училището, после работил като шофьор на един сибирски строеж — карал големи самосвали, после постъпил в автостроителния и там срещнал майка му. И докато Павел Антонович — навярно за стотен път — с удоволствие си спомня младостта, Серьожка си мисли за своето:
„Кой знае защо някога всичко е било по-просто. Хората са знаели какво искат да станат, за какво да се учат. А сега стоиш като Иля Муромец пред камъка и се чудиш — на ляво ли да тръгнеш, на дясно ли или да хванеш направо? Дори съклет те хваща…“
И той пак си спомни онова куче, което тичаше след него в тъмното. Така дълго тича и на ти тебе — щом поиска да го хване, да го занесе в къщи, то офейка. Какво го прихвана глупавото, изплаши ли се?
— За какво мислиш? — попита баща му, като прекъсва разказа си.
— Татко, а кучето умно животно ли е? Разбира ли какво му говориш?
— Според мене, разбира. Когато слуша, разбира.
— А как човек да разбере какво чувствува?
— Навярно трябва да го научи да говори — шегува се баща му.
— Татко, повече не ми разказвай. Вече си спомних какво беше по-нататък… Татко, аз твърдо реших — ще стана ветеринарен.
— Е, както щеш! — Павел Антонович свива рамене и излиза от стаята.
Обиди ли се, какво ли му стана?
— А ветеринарен не е лоша специалност! — вика от другата стая баща му.
Не, не се е обидил.
Павел Антонович се връща с един том от енциклопедията.
— Сега ще прочетем за ветеринарите — каза той.
„Не е лоша! — усмихва се на себе си Сергей, докато баща му чете ма глас енциклопедията. — Да лекуваш разни котки и крави. Ама че работа!… Нищо не разбират тези възрастни. Кажеш нещо случайно, а те вече разплитат чорапа. А което наистина искаш да разбереш, това не знаят. Пък и откъде ще знаят как да разбираме кучешките чувства!… Какво все пак искаше онова бездомно куче? Защо избяга?“
Кой е той, шампионът?
В неделя Сироежкин стана рано. Не че имаше някаква неотложна работа. Просто утрото се случи толкова ярко, толкова свежо след нощния дъждец, че би било глупаво да се търкаля в леглото. В такова утро винаги чувствуваш, че ще се случи нещо радостно или необикновено: нали денят ще е дълъг и предълъг и много далеч е часът, когато ще те повикат да спиш.
В съседната стая беше тихо и Серьожка искаше неусетно да се измъкне от къщи. Колкото може по-внимателно хвана стегнатата брава, но тя все пак предателски щракна.
— Серьожа! — майка му го вика от съседната стая. Чула е щракането.
— Какво?
— Иди, моля ти се, за хляб. И не закъснявай за утринната гимнастика.
Гимнастиката е в осем. Свири сигналната тръба! На футболното игрище стои човек в червена фланелка. Това е майсторът на спорта Акулшин, той живее на третия етаж. Стои и чака да се съберат момчетата от всички входове. После бягане, скачане, игра на топка. Както виждате, гимнастиката никак не е скучна и Серьожка няма намерение да кръшка. А пък хлябът — това вече е задължение. Защо да ходи за хляб, когато може да поръча хляб за вкъщи по телефона? Майка му казва така: с възпитателна цел, та той, Серьожка, да не станел мързелив.
— Два хляба ли?
— Да, разбира се. Нали знаеш — чува се зад вратата.
— Сега ще разберем, една минутка! — високо казва Сергей и се хили, като си представя учудените лица на родителите си.
Той хваща телефонната слушалка, набира три нули по ред:
— Ало, бюро справки ли е? Къде мога да купя два пресни градски хляба?
— Къде живеете? — безстрастно пита автоматът.
— Лилова алея номер пет.