След няколко секунди мълчание автоматът със същия тон казва:
— Във вашия жилищен блок има хлебопродавница.
— Благодаря, че ми казахте — едва се сдържаше от смях Сироежкин.
— Какво каза? — вика баща му.
— Че хлябовете са още топли-топли! И вие да не закъснявате за гимнастиката.
— Че ние ни веднъж не сме закъснявали! — в един глас отговарят родителите му и се смеят на Серьожковата шега.
Вярно, на тази гимнастика всички възрастни отиват на драго сърце, дори пенсионерите. Изкачват се с асансьора на десетия етаж и излизат на покрива. Там е като на двор: цветя, храсти, а насред площадката и спортни уреди. Пенсионерите, разбира се, не се вдигат на халките, само клякат и махат ръце. Затова пък Серьожковият баща здравата прави „слънцето“ на лоста и хвърля в коша баскетболната топка.
В този ранен час на двора нямаше жива душа. Нямаше с кого да си побъбри, затова Сироежкин реши да иде на най-далечната хлебопродавница: може да срещне някого или да види нещо интересно…
Серьожка крачеше бавно под сенчестите липи. Отстрани човек можеше да си рече, че е потънал в мисли. Но не беше така. Той си играеше: вървеше по познатата улица и я виждаше като съвсем нова. Тук са посадени дървета, довчера ги нямаше. Тънички, съвсем сиви пръчици, и без листа. Но нищо, скоро ще наберат сила, ще зашумят на вятъра… А ето булдозерите са струпали купчина пръст — изравняват площадката. Докато не са сринали насипа, тук е удобно за криеница… Нейде се чува бумтенето на мотор. Трябва да затвори очи й да познае: автомобил ли е или мотор на хеликоптер? Трябва по-бързо да познае, докато шумът не е ясен. А после да провери познал ли е и да махне на хеликоптера с квадратчетата отстрани.
Долу, зад реката, се вижда оградата на стадиона. Серьожка го гледа, но вижда не стадиона, а каменните стени на римския Колизей. Сега той не е седмокласник в училището на кибернетиците, а храбър гладиатор; облечен е не с панталони и куртка, а с железни доспехи. Реват в подземието дивите зверове. Той трябва да се пребори с тигрите и лъвовете и да ги срази с меча си, за да остане жив. И чувствува тъга, като оня гладиатор, който всеки ден е излизал на арената да рискува живота си…
Не, по-добре стадионът да е не Колизей, а синхрофазотрон! Да, да, той е точно това, синхрофазотрон, най-голямата машина в света — кръгла като цирк, огромна. Вътре в нея вихрено се носят частици, от които е съставено атомното ядро. Разбира се, тези частици изобщо не могат да се видят с обикновено око. Ако атомът имаше размера на футболно игрище, ядрото му ще е колкото една топка. Едва вчера Сергей чу това на урока по физика. Но сега той не е просто Сергей, а физик! Ето, той взема фотоплаките, простреляни от частиците, и под микроскоп вижда следите, прилични на ярки, пухкави звезди. И започва да размишлява: „Чии са тези следи?… Каква частица е прелетяла? Хм, загадъчно…“
Изведнъж го удря в очите слънчев лъч и той забравя, че само преди минута е бил физик. Тъмнеят в далечината стените на Кремъл и ги охранява на високия бряг стрелецът Сироежкин. Минава висок старец с жезъл. Ами че това е самият Иван Грозни! Каква ли заповед ще даде на своя воин?
Грозни се спира и пита спокойно:
— Я ми кажи, приятелю, как да стигна до магазина „Хиляда и една стоки“.
— Н-не зная — разсеяно измърмори Серьожа. — Тоест, какво приказвам!… Зная! Направо, направо и после в ляво.
— Благодаря — каза, без ни най-малко да се учуди, старецът. И тръгна. Бавно. Спокойно. Но вече съвсем не като Иван Грозни…
Двата хляба бяха купени в края на Липова алея. На връщане, за да убие времето, Сергей игра на табели. На пръв поглед нищо особено: прочиташ табелата обратно и ето ти цялата философия. Но при това четене се получават такива странни думи, сякаш си се озовал в друг свят.
Така изглеждаха табелите, отразени в широките витрини. А се произнасяха така:
Тю брей, езика си можеш да счупиш!
Серьожка взе да си спомня филма, който беше гледал съвсем наскоро. Много интересен филм. „Среща на светове“. За антисвета. Започва с това, как една ракета от земята лети, наближава тайнствена планета и пуска за разузнаване летящ робот. Роботът започва да се спуска и изведнъж се взривява, също като атомна бомба. Оказва се, че този антисвят е устроен съвсем обратно на Земята, Слънцето и изобщо на Галактиката: и планетата, и нейните жители, и всичко, всичко останало се състои там от античастици — частици с противоположни заряди. Затова именно странният свят се нарича „анти“, тоест „против“. Това го открили космонавти, които долетели от Земята. „У нас електронът е отрицателен — казва командирът на ракетата, — а у тях положителен. Ако наши и техни частици се сблъскват, става взрив…“ И наистина, интересен е този антисвят: хвърли там един обикновен камък — и взрив, хвърли тояга — взрив, изпусни случайно нещо от ракетата — и пак взрив. Но докато космонавтите във филма разберат къде са долетели, пламва истинска война. Всички в киносалона седят и не мърдат. Нервите им са опънати — така майсторски всичко е заплетено във филма.