— Е, какво видя, а? — ехидно попита Гусев.
— Един пън като тебе! — в яда си каза Серьожка и изтича по стълбите. — Един шмекер като тебе! — викаше и тичаше той. — Не, гъсок! Дебел, много противен гъсок!
Макар не се затича да го гони. Той само показа глава през прозореца и изрева:
— Ще ти дам аз на тебе един гъсок. Само да ми паднеш!
Слънцето светеше галещо. Остро, ароматно миришеше на млада зеленина. Но светът изглеждаше на Серьожа сив и лош. Беше му горчиво, обидно. Той вървеше и си мислеше как да отмъсти на този дангалак, на този як, пълен с коварство Гъсок?
Сироежкин кроеше планове за отмъщение и ги отхвърляше един след друг. Ласо, с което може да се впримчи и върже врагът за някое дърво, нападение в тъмното, дори помощ на приятели — десет здрави юмрука — всичко това не харесваше на Сергей. Оставаше да намери чудодействени капки, които удесеторяват силите на човека, и да извика оскърбителя на бой. Но къде ще намериш рецепта за такива капки?
Изведнъж силни ръце хванаха Сергей и го вдигнаха високо нагоре.
— Ето го! — завика някой оглушително високо. — Вдигайте го нагоре!
Серьожа се съвзе. Видя знамена, спортисти в ярки фланелки и биещи в очи бели букви върху червена лента: ФИНИШ. Някакви хора носеха Серьожа, издигаха го над тълпата и викаха:
— Намерихме го! Намерихме го! Ето шампиона!
Тълпата се обръщаше, правеше път, мъчеше се да разпознае Сироежкин, а той само мигаше с дългите си мигли и въртеше глава.
Някой го хвана за ръка, подържа я, като крачеше редом с него, и учудено каза:
— Пулсът му е нормален! Не сърце, а часовник!
— И не се е запъхтял! — възторжено подхвана друг запалянко. — Дробовете му — като ковашко духало!
— Шампионът… Шампионът… — повтаряха всички наоколо.
Поставиха Серьожка пред един висок и як човек в бял костюм с червена лента на ръкава.
— Как се казваш, момче?
— Сергей Сироежкин! — учудено каза неочакваният шампион.
— Къде живееш, къде се учиш?
— На Липова алея, в училището на кибернетиците.
— Другари! — завика съдията в белия костюм. — Неизвестният бегач е Сергей Сироежкин! Той живее тук, в Октомврийския район!
Тълпата зарева.
— Юнак — каза съдията на Сироежкин. — Поздравявам те!
— А за какво! — учудено попита Сергей.
— Юнак — повтори съдията. — Никога не бива да се възгордяваш. А утре ела в пет часа на стадиона в секцията за лека атлетика. На. — Той извади бележника си, откъсна едно листче и бързо написа нещо. — Тук са адресът и името ми. Ела непременно. Талантът трябва да се развива.
Той се обърна към другите съдии:
— Мисля, че можем да признаем бягането на Сироежкин.
— Аз протестирам! — рязко отвърна съдията с тренировъчния костюм. — Сироежкин го няма в списъците на тима.
— Да се признае! Да се признае! Да се признае! — завикаха запалянковците. — Той е от нашия район!
Съдиите почнаха да спорят, а Серьожка тихо се отдръпна встрани, стиснал в ръка листчето. Приятелски потупваха шампиона по рамото, подхвърляха му бодри възгласи, някой му пъхна сладолед в ръката. Възхищаваха му се като на истинско чудо.
А на чудото му беше твърде неудобно. Чудото все още нищо не разбираше. Чудото избра в шумната тълпа един спокоен дебелак с бастун и плахо го попита:
— Какво се е случило?
— Не, вижте само какъв човек! — високо каза дебелакът и стресна Серьожка. Нямаше къде да бяга. Наоколо му вече стояха като плътен обръч запалянковците. — Той дори не разбира какво е сторил — продължаваше дебелакът, като чукаше по асфалта е бастуна си. — Талантлив и с чиста душа!… Ето това е — човекът се наведе към Серьожка, — нашият район губеше щафетата от съседите. Ние вече решихме, че всичко е свършено. Оставаше последният етап от четиристотин метра. Нашият стои, чака щафетата, а съперникът вече бяга, само петите му се мяркат. И изведнъж отнякъде довтаса ти! Грабна от нашия нескопосник щафетата, настигна първия, задмина го, разкъса лентата и изчезна. Просто късмет, че живееш в нашия район. — Човекът изведнъж махна с бастуна и завика: — Да се признае бягането на Сироежкин!
— Да се признае!!! — подхванаха хората наоколо.
Серьожка пъхна листчето в джоба си, неусетно се измъкна от тълпата и хукна с всички сили. Той не знаеше защо бяга от ярките знамена и шумните запалянковци, но не отиде при главния съдия и не обясни грешката. Всички произшествия от сутринта — решението му да стане физик, слънчевият удар в окото, жаждата за отмъщение, неочакваната слава, — всичко се завъртя в главата му и го гонеше напред. Може би сега той наистина можеше да постави нов рекорд. Само сърцето му тупаше като разтропано махало на часовник, а от дробовете му се изтръгваше някакво странно свистене.