Главата й лежеше на сгънатото й яке и както и да се въртеше, бръмченето на огромната електростанция достигаше до нея. Обърна се на другата страна, затвори очи и се намести, но шумът така и не спираше. Седна, оправи одеялото и отново легна.
Бръмченето не изчезна.
Нещо дълбоко в нея й казваше със сигурност, че мъжът й също не спи. Не си спомняше някога преценката й да я е лъгала. В дишането му имаше някаква едва доловима разлика. Всъщност в отсъствието на какъвто и да било звук; дишаше на дълги, внимателно премислени интервали. Знаеше, че гледа загрижено към нея в дъждовния сумрак и внимава да не я събуди.
Обърна се в тъмното.
— Бърти?
— Да?
— Аз също съм будна.
— Зная.
Лежаха — тя много изпъната и скована, а той отпуснат, полусвит. Проследи тъмната спокойна крива на тялото му и се изпълни с недоумение.
— Бърти — след дълго мълчание попита тя, — как… как успяваш да го направиш?
Известно време той я гледаше мълчаливо.
— Какво искаш да кажеш?
— Как можеш да почиваш?
Млъкна. Много лошо излезе. Прозвуча едва ли не като обвинение, а всъщност съвсем не беше обвинение. Познаваше го като човек, загрижен за всички неща, човек, който вижда в тъмното, без да се възгордява от способността си. Сега се тревожеше за нея и за умиращата й майка, но външно тревогата му изглеждаше някак безразлична и безотговорна. А всъщност не бе нито едното, нито другото. Успяваше да спотаи всичко дълбоко в себе си; но тревогата вървеше редом с някаква вяра, благодарение на която можеше да я приеме и да не се бори срещу нея. Нещо в него бе поело мъката, бе я опознало, бе научило всичките й шарки, преди да предаде посланието на цялото му очакващо тяло. Тялото му държеше вярата като плетеница и мъката се изгубваше и изчезваше, преди да успее да достигне мястото, където щеше да го нарани. Понякога тази вяра предизвикваше у нея безсмислен гняв, но той отминаваше бързо — тя осъзнаваше колко безполезно е да се нахвърляш срещу нещо напълно естествено, като костилката в прасковата.
— Защо така и не успях да го прихвана от теб? — каза най-сетне тя.
Той се разсмя тихо.
— Кое да прихванеш?
— Научих всичко останало. Показа ми как да гледам на света. Зная единствено онова, на което си ме научил.
Тя млъкна. Беше й трудно да го обясни. Животът им бе като топлата кръв, спокойно течаща в жилите и в двете посоки.
— Всичко освен вярата — каза тя. — Така и не успях да я прихвана от теб.
— Тя не е нещо, което може да се прихване — отвърна той. — Някой ден просто ще се отпуснеш. И тя ще се появи.
Да се отпусна, помисли си тя. Какво да отпускам? Тялото. Но как да отпускам ума? Пръстите й трепнаха. Погледът й се зарея из огромното помещение на електроцентралата. Тъмните силуети на машините стояха неподвижно и по тях пълзяха искри. Бръмченето пълзеше по крайниците й.
Сънливост. Умора. Унесе се. Клепачите й се спускаха и повдигаха, спускаха и повдигаха. Бръмченето я изпълваше до мозъка на костите, сякаш безброй колибри пърхаха в тялото и главата й.
Следеше издигащите се към тавана и губещи се в мрака тръби, гледаше машините и чуваше невидимите вихрушки. Изведнъж вниманието й се изостри. Очите й зашариха бързо във всички посоки, бръмченето на машините започна да става все по-силно и по-силно, очите й се движеха, тялото й се отпусна; през високите зелени прозорци видя сенките на проводниците за високо напрежение, устремили се към хоризонта в дъждовната нощ.
Бръмченето бе в нея, очите й се мятаха, стори й се, че рязко и грубо я дърпат нагоре. Сякаш бе уловена от въртящо се динамо, което я понесе във вихрушката си, направи я част от невидимите сили, подаде я като ток на проводниците, бе приета от хиляди медни жици и за миг се понесе над земята!
Беше навсякъде едновременно!
Мигом прелиташе между чудовищните кули, съскаше между високите стълбове с малки изолатори от зелено стъкло, подобни на кристални птици, държащи проводниците в клюновете си, разклоняваше се в четирите посоки, после в осем допълнителни, намираше градчета, селца, градове, препускаше към ферми, ранчо и хасиенди, спускаше се нежно като огромна паяжина върху хиляди квадратни мили пустиня!
Светът изведнъж стана нещо повече от множество отделни неща, нещо повече от къщи, скали, бетонни пътища, кон тук или там, човек в плитък гроб под надгробния камък, убождане на кактус, озарено от собствените си светлини градче в нощта. Изведнъж всичко това се превърна в едно цяло, обединено и задържано от пулсиращата електрическа мрежа.
Изливаше се в стаи, в които животът тъкмо се събуждаше от пошляпването по дупето на голо дете, в стаи, където животът напускаше тела подобно на заглъхващата светлина на електрическа крушка — светеща, помръкваща, угасваща. Бе във всеки град, във всяка къща, във всяка стая, осветяваше стотици мили, виждаше и чуваше всичко; вече не бе сама, а сред хиляди други хора, всеки със своите идеи и своята вяра.