— Бърти? — обърна се тя към мъжа си, докато бавно се изкачваха по склона.
— Да?
— Можем ли…
— Какво дали можем? — не я чу той.
— Можем ли някой път отново да дойдем тук? — попита тя и кимна назад към електростанцията. — Някога? Някоя неделя?
Той я погледна и бавно кимна.
— Защо пък не. Да. Разбира се. Нищо против.
Докато влизаха в града, тя си тананикаше нещо тихо и странно. Той я погледна и се заслуша. Такъв звук би трябвало да издава горещият въздух, издигащ се от железопътни релси в горещ летен ден, когато цари онази тревожна тишина, когато виждаш как въздухът се завихря и трепти в мараня; един тон, който ту се издига, ту спада едва доловимо — постоянен, изпълнен с мир, прекрасен.