Мишел изпитваше възхищение от всички герои на „Пиф“, но негов любимец без съмнение бе Черния вълк, самотният индианец, благородно съчетание от качествата на апахи, сиу и чейени. Черния Вълк кръстосва прерията със своя кон Чинук и вълка Тупи. Той не само защитава без колебание слабите, но непрестанно коментира своите действия, опирайки се на трансцендентни нравствени категории, придавайки им понякога поетичната форма на поговорки на племената кри или дакота, а друг път позовавайки се на „закона на прерията“. Години по-късно Мишел продължаваше да разглежда този индианец като идеален модел на кантиански герой, неизменно действащ така, „сякаш неговите максими му даваха право да бъде член на законодателното събрание във всемирното царство на съвършените“. Някои епизоди, като „Кожената гривна“ с участието на трогателния образ на чейенския вожд, който следи пътя на звездите, преминаваха отвъд тесните рамки на приключенския разказ и бяха изпълнени с чиста поезия и нравственост.
Далеч по-малко го привличаше телевизията. Все пак следеше седмичните епизоди от поредицата „Животът на животните“. Грациозни бозайници като газели и елени прекарваха дните си в постоянен страх. Лъвове и пантери повечето време бяха в състояние на тъпа апатия с редки прояви на свирепост. Те убиваха и разкъсваха и изяждаха слабите, старите и болните животни; сетне отново изпадаха в безсмислена сънливост, тревожени единствено от паразитите, които ги хапеха отвътре. Някои паразити на свой ред бяха нападани от други, по-дребни от тях паразити, а последните пък ставаха почва за развитие на вирусите. По дърветата пълзяха влечуги, които нападаха с отровните си зъби птици и бозайници или сами ставаха жертва на някой хищен клюн. Тези кадри бяха съпроводени от високопарните и глупави коментари на Клод Дарже, изпълнени с неоправдано възхищение. Мишел трепереше от възмущение и чувстваше как дълбоко в него се оформя непоклатимо убеждение: в своята цялост дивата природа не е нищо повече от една гнусна подлост; в своята цялост дивата природа не е нищо друго освен оправдание на пълното разрушение, на всемирен геноцид, а мисията на човека на Земята може би е да доведе докрай този геноцид.
През април 1970 година поредният брой на „Пиф“ бе съпроводен с подарък, получил впоследствие широка известност. Това беше така нареченият прах на живота.
Към всяка книжка имаше пликче, съдържащо хайвер на миниатюрни морски ракообразни Artemia salina. Тези организми бяха прекарали няколко хилядолетия в анабиоза. Връщането им към живота бе доста сложно: най-напред водата трябваше да се остави да престои няколко дни, след това да се затопли, да се прибави към нея съдържанието на пликчето и леко да се разклати. През следващите дни съдът трябваше да стои близо до източник на светлина и топлина, да се добавя редовно вода на мястото на изпарилото се количество и съдържанието леко да се разклаща, за да се насити с кислород. След няколко седмици бурканът гъмжеше от огромен брой прозрачни рачета, честно казано, доста противни на вид, но безспорно живи. Мишел не знаеше какво да прави по-нататък с тях и в края на краищата изля течността в Гран Морен.
В същия брой имаше разказ от двайсет страници, посветен на младостта на Рахан и на обстоятелствата, които го бяха превърнали в самотен герой в дълбините на праисторията. Когато той все още е дете, неговото племе е унищожено от вулканично изригване. Преди смъртта си неговият баща, Крао Мъдрия, успява да му повери огърлица с три нокътя. Всеки от тези нокти въплъщава една от добродетелите на „онези, които вървят изправени“, тоест на хората. Това са нокътят на честността, нокътят на смелостта и най-важният от всички — нокътят на добротата. От този момент нататък Рахан неизменно носи тази огърлица и се стреми да бъде достоен за онова, което тя олицетворява.
Къщата в Креси имаше градина, в която растеше черешово дърво, донякъде по-малко от черешата в Йон. Мишел продължаваше да чете поредиците „Цялата Вселена“ и „Сто въпроса за…“. За своя дванайсети рожден ден получи от баба си кутия с комплект „Млад химик“. За него химията бе далеч по-интересна от механиката или електричеството, по-тайнствена и многолика. Химикалите бяха затворени в различни по цвят, форма и направа кутийки, подобно на навеки отделени една от друга същности. Достатъчно бе обаче да бъдат свързани помежду си и настъпваше бурна реакция, в резултат от която се появяваха съвършено нови съединения.