Елементарните частици

В гробищата по целия свят наскоро починалите продължаваха да гният в гробовете и постепенно да се превръщат в скелети.

Мишел прекара вечерта у дома. Намираше се твърде далеч и отгласите от празненството в селището не достигаха до него. На няколко пъти в паметта му изникна образът на Анабел със смекчени и спокойни черти; също и образът на баба му.

Припомни си, че когато беше тринайсет-четиринайсетгодишен, си купуваше джобни фенерчета, които обичаше да разглобява и сглобява до безкрай. Спомни си също така самолетчето с мотор, подарък от баба му, което той така и не успя да накара да излети. Беше красив самолет в защитен цвят, който си остана в кутията. Прекосявано от потоци на съзнанието, все пак неговото битие съхраняваше някои индивидуални черти. Докато има същества, има и мисли. Мислите не заемат пространство. Съществата заемат определено пространство и ние ги виждаме. Изображението им се оформя в кристалина на окото, минава през хороидеята и достига до ретината. Сам в празната къща, Мишел присъства на скромното шествие от спомени. През тази вечер съзнанието му постепенно се изпълваше от една-единствена увереност: не след дълго щеше отново да може да се захване с работа.

По цялата повърхност на планетата измореният, изтощен човешки род, изпълнен със съмнения за самия себе си и за своята история, се готвеше криво-ляво да встъпи в новото хилядолетие.

7

Някои казват: „Цивилизацията, изградена от нас, е още млада, от пелените на нощта излизаме едва. Все още помним, че сме минали през ада; не е ли време да забравим днес това?“

Разказвачът се изправя, събира мисли и напомня, спокойно, но твърдо се изправя и напомня, че метафизическата революция се състоя.

Тъй както християните са си представяли античните цивилизации, добивали са обща представа за античните цивилизации, без при това да поставят под въпрос своето учение или да бъдат обзети от съмнение, защото вече са преминали отвъд, на нов етап, и са скъсали с миналото;

както хората от епохата на материализма са могли да присъстват на християнските обреди, без да вникват в тях и без дори да ги виждат, да четат и препрочитат творбите, плод на тяхната собствена християнска култура, без нито за миг да се дистанцират от една квазиантропологична гледна точка, неспособни да вникнат в споровете, вълнували техните предци, що е благодат и що е грях;

така и ние днес можем да слушаме тази история от епохата на материализма като сказание за стародавни времена. Това е една печална история, но тя не буди у нас никаква печал, защото вече сме други хора. Отхвърлили сме техните категории и пристрастия, макар родени от тяхната плът и желание, не познаваме нито тяхната радост, нито тяхното страдание, ние отхвърлихме без колебание техния свят, белязан от смърт.

Столетията болка, дошли от тях до нас, днес можем да изтръгнем от забрава, отмина всичко старо и ето удря час сам всеки участта си да решава.

През периода 1905–1915 година, почти сам и с ограничени математически познания, изхождайки от първоначална догадка за принципа на специалната теория на относителността, Алберт Айнщайн успява да разработи една обща теория за гравитацията, за пространството и времето, призвана да окаже решително влияние върху по-сетнешното развитие на астрофизиката. Това дръзко, самотно дело, извършено, по израза на Хилберт, „за честта на човешкия ум“, в области без видимо практическо приложение и по онова време недостъпни за мнозинството изследователи, може да бъде сравнено с трудовете на Кантор, установил типологията на актуалната безкрайност, или с тези на Готлоб Фреге, поставил логиката върху нови основи. Както подчертава Юбчежак в своя предговор към „Клифдънските бележки“, то може да бъде сравнено със самотната интелектуална дейност на Джерзински в Клифдън между 2000 и 2009 година, още повече че, подобно на Айнщайн навремето, той не разполага с достатъчно математическа техника, за да развие своите догадки върху действително строга научна основа.