Въпреки това неговата публикация „Типология на мейозата“, появила се през 2002 година, предизвиква забележителен отзвук. В нея за пръв път, върху основата на неопровержими доводи от областта на термодинамиката, се изказва твърдението, че хромозомното делене по време на мейозата, водещо до появата на хаплоидни гамети, само по себе си е източник на структурна нестабилност; с други думи, че всеки носещ полов белег биологичен вид неизбежно е смъртен.
Публикуваните през 2004 година „Три топологични предположения в Хилбертовите пространства“ са посрещнати с удивление. Тази разработка може да се разглежда като реакция срещу динамиката на континуума, като опит — с необичайно платонистко звучене, — за ново определение на алгебрата на формите. Признавайки, че предлаганите от автора предположения представляват определен интерес, професионалните математици не пропускат да подчертаят недостатъчната им прецизност и известен анахронизъм в самия подход. Както признава Юбчежак, в действителност по онова време Джерзински няма достъп до най-новите публикации в областта на математиката и дори се създава впечатлението, че той не се интересува твърде от тях. Налице са малко свидетелства за дейността му през периода 2004–2007 година. Той редовно посещава Центъра в Голуей, но отношенията му с експериментаторите са изцяло от техническо и функционално естество. Придобива известни познания по асамблера „Крей“, което в повечето случаи го избавя от необходимостта да прибягва до услугите на програмистите. Изглежда, единствен Уолкот поддържа с него отношения от по-личен характер. Самият той живее недалеч от Клифдън и понякога го посещава следобед. Според неговите свидетелства Джерзински често споменава Огюст Конт, и по-конкретно неговите писма до Клотилд дьо Во, както и „Субективен синтез“, последния, недовършен труд на философа. Дори от гледна точка на научния метод Конт може да се смята за същински основоположник на позитивизма. Нито една метафизика, нито една онтология от неговото време не бива пощадена. Твърде вероятно е, подчертава Джерзински, че ако Конт беше поставен в интелектуалната ситуация на Нилс Бор от 1924 до 1927 година, той непременно би се присъединил към копенхагенското направление. В същото време настойчивото утвърждаване от страна на френския философ на реалността на социалните общности по отношение на условността на индивидуалното битие, неотслабващият му интерес към историческите процеси и потоците на съзнанието и особено изострената му чувствителност навеждат на мисълта, че той не би се отнесъл враждебно към един проект за онтологическо преобразование, получил тласък след излизането на трудовете на Зурек, Зее и Хардкасъл, а именно замяната на онтологията на обектите с онтология на общностите. В действителност единствено онтологията на общностите е в състояние отново да направи възможни на практика човешките отношения. В една онтология на общностите отделните частици са неразличими и могат да бъдат определени единствено посредством наблюдаемата численост. При подобна онтология единствените същности, които могат да бъдат реидентифицирани и обозначени, са вълновите функции и посредством тях векторите на общностите, а оттам аналогичната възможност за преосмисляне на понятия като братство, симпатия и любов.
Вървяха по пътя за Баликонъли; под краката им искреше океанът. В далечината слънцето постепенно се спускаше към хоризонта. Все по-често Уолкот имаше усещането, че мисълта на Джерзински поема по несигурни, неведоми пътища. Сам той си оставаше привърженик на радикалния инструментализъм; наследник на традиционния англосаксонски прагматизъм, белязан също така от влиянието на трудовете на Виенския кръг23, той се отнасяше с леко подозрение към творчеството на Конт, според него твърде романтично. За разлика от материализма, който бе изместил, позитивизмът би могъл, подчертаваше Уолкот, да даде начало на нов хуманизъм, при това за първи път (тъй като в действителност материализмът е несъвместим с хуманизма и в крайна сметка би го разрушил). Въпреки това историческото значение на материализма си остава безспорно: необходимо бе да се преодолее първата преграда — Бог, ала след като това бе направено, хората бяха изпаднали в объркване и съмнение. Днес бе рухнала и втората преграда; това се бе случило в Копенхаген. Хората вече не се нуждаеха нито от Бог, нито от идеята за съществуваща сама по себе си реалност. „Съществуват човешки възприятия, човешки свидетелства, човешки опит — казваше Уолкот, — но разумът е този, който осъществява връзката между възприятията, а емоцията им дава живот. Всичко това се осъществява без наличието на каквато и да било метафизика или онтология. Вече не се нуждаем от представи за Бога, за природата или за реалността. На основата на експериментите може да бъде установено съгласие в общността на наблюдателите върху една рационална междуличностна основа; връзката между експериментите се осъществява чрез теориите, които в рамките на възможното трябва да съответстват на принципа на икономията и непременно трябва да бъдат оборими. Съществува един възприемаем, осезаем, един човешки свят“.
23
Философски кръг, основан през 1929 г. във Виенския университет, който обединява представители на социалните, естествените науки и математиката. — Бел.прев.