Юбчежак напълно основателно отбелязва, че най-голямата заслуга на Джерзински не е отхвърлянето на остарялото понятие за индивидуална свобода (тъй като по негово време това понятие до голяма степен е обезценено и всеки признава или най-малкото мълчаливо приема факта, че то не може да служи за основа на какъвто и да било човешки напредък), а че съумява посредством донякъде дръзки интерпретации на постулатите на квантовата механика да възстанови условията за една възможна любов. По този повод той още веднъж си припомня образа на Анабел — без сам да е познал любовта, Джерзински, с помощта на Анабел, си създава представа за нея; успява да проумее, че любовта в известен смисъл и във все още неведоми форми може да се случи. По всяка вероятност именно това понятие му служи за ориентир през онези последни месеци, посветени на теоретичните разработки, за които са ни известни все още толкова малко подробности.
Според малцината, с които Джерзински общува в Ирландия, през последните седмици у него настъпва някакво умиротворение. Върху тревожното му и напрегнато преди лице е изписан покой. Прави далечни разходки без определена цел, броди дълго и замечтано по „Скай Роуд“; остава насаме с небето. Пътят на запад се вие между хълмовете, ту стръмен, ту полегат. Морето искри, хвърля подвижни отблясъци върху далечните скалисти островчета. Облаците бързо се скупчват на хоризонта в грамадна светла маса с неясни очертания, но с необичайна плътност. Той крачи дълго, без усилие, с влажно от леката морска омара лице. Привършил е своите трудове и знае това. В стаята, превърната от него в работен кабинет, чийто прозорец гледа към нос Ерисланан, той вече е сложил в ред бележките си — няколкостотин страници, посветени на най-разнообразни теми. Резултатите от същинските му научни разработки са побрани в осемдесет машинописни страници — не е сметнал за необходимо да излага в подробности изчисленията си.
В късния следобед на 27 март 2009 година той отива до централната поща в Голуей. Изпраща най-напред първия екземпляр от трудовете си до Академията на науките в Париж, а след това втория до списание „Нейчър“ във Великобритания. За случилото се след това съществуват много малко сведения, фактът, че колата му е открита в непосредствена близост до Охръс Пойнт, естествено навежда на мисълта за самоубийство, още повече че нито Уолкот, нито някой от техническия персонал на Центъра остава изненадан от подобен изход. „Той носеше у себе си някаква ужасна печал — сподели впоследствие Уолкот, — струва ми се, че беше най-тъжният човек, когото съм срещал в живота си, при това думата тъга ми изглежда твърде слаба: по-точно би било да кажа, че носеше у себе си разруха, пълно опустошение. През цялото време бях с впечатлението, че за него животът е бреме, че е скъсал всякакви връзки с всичко живо. Мисля си, че е издържал тъкмо толкова, колкото е било необходимо, за да довърши трудовете си, и никой от нас не би могъл да си представи какви усилия му е струвало това“.