В историята на тези няколко години, през които Юбчежак най-после успява да наложи своя проект, посрещнат първоначално с единодушно неодобрение и неприязън от все по-голям брой представители на световното обществено мнение, но в крайна сметка финансиран от ЮНЕСКО, се откроява портретът на този блестящ, борбен човек, с едновременно жив и практичен ум, с една дума, портретът на един изключителен популяризатор на нови идеи. Самият той, разбира се, не притежава качествата на велик учен, но успява да вкара в действие единодушното уважение, с което се отнася световната научна общност към трудовете на Мишел Джерзински. Още по-малко той би могъл да бъде смятан за оригинален и задълбочен философ; неговите предговори и коментари към изданията на „Размисли върху преплитанията“ и на „Клифдънските бележки“ обаче придават на мисълта на Джерзински едновременно впечатляваща и точна форма, достъпна за широката публика. Първата статия на Юбчежак „Мишел Джерзински и копенхагенските интерпретации“ въпреки заглавието си представлява всъщност пространно размишление върху мисълта на Парменид: „Актът на мисълта и обектът на мисълта съвпадат“. В своя следващ труд „Трактат за конкретното ограничение“, както и в още един, озаглавен просто „Реалността“, той прави опит да постигне любопитен синтез между логическия позитивизъм на Виенския кръг и религиозния позитивизъм на Конт, позволявайки си на места лирични отклонения, пример за които е често цитираната негова фраза: „Не съществува никакво вечно мълчание на безкрайните пространства, защото в крайна сметка няма нито мълчание, нито пространство, нито пустота. Светът, който познаваме, светът, който създаваме, човешкият свят е заоблен, гладък и топъл като женска гръд“. Така или иначе, той съумява да внуши на все повече хора идеята, че на стадия, който е достигнало човечеството, то може и трябва да поеме контрола върху всемирната еволюция и в частност може и трябва да поеме контрола над своята собствена биологична еволюция. В тази своя борба той получава ценната подкрепа на известен брой неокантианци, които, възползвайки се от общия спад на влиянието на ницшеанството върху обществената мисъл, вземат в ръце някои важни лостове за управление в интелектуалните, университетските и издателските среди.
При все това по всеобщо мнение същинският гений на Юбчежак се проявява в невероятната проницателност при оценката на съотношението на силите, когато съумява да обърне в своя полза недораслата и неясна идеология на появилото се в началото на XX век течение, наречено Ню Ейдж. Пръв по онова време той успява да съзре, че отвъд купищата отживели времето си противоречиви и нелепи суеверия, от които на пръв поглед е съставено, течението Ню Ейдж всъщност е реакция на реалното страдание, породено от психологическия, онтологичен и обществен разпад. Отвъд отвратителната смес от фундаментална екология, увлечението по традиционната мисъл и „свещеното“, наследено от сродното на него движение хипи и от Исейлънските идеи, Ню Ейдж е проява на реална воля за скъсване с XX век, с неговата аморалност, индивидуализъм, анархистки и антисоциални тенденции; той е резултат от тревожната констатация, че нито едно общество не може да оцелее без обединяващата ос на някаква религия; в действителност той представлява мощен призив за смяна на парадигмата.