— Припомняш си различни моменти от живота — обобщи Мишел — и тези спомени ти се явяват в различен аспект; връщаш се към мисли, подбуди или лица. Понякога се сещаш просто за име, като това на Патрисия Овейе, за която спомена преди малко и която днес едва ли би могъл да познаеш. Друг път в паметта ти изниква лице, без да можеш да го свържеш с каквото и да било. В случая с Каролин Есеян всичко свързано с нея е съсредоточено в онези няколко секунди, през които ръката ти е била върху бедрото й. Консистентните истории бяха въведени от Грифитс през 1984-та с цел да осъществят връзка между количествените измерения в описанията на вероятностите. Една история на Грифитс е съставена на основата на поредица от повече или по-малко случайни измерения, осъществени в различни моменти. Всяко измерение потвърждава факта, че определена физическа величина, евентуално различна от резултатите, получени при други измерения, в даден момент е съотносима с определена област от значения. Така например за времето t1 един електрон притежава известна скорост, определена в зависимост от начина на измерване; през времето t2 той се намира в някаква зона на пространството; през времето t3 притежава дадена стойност на спина. Изхождайки от подмножествата на измеренията, може да се даде определение на неговата история, логически консистентна, без при това да може да се твърди, че е вярна; за нея само може да се каже, че съществува. Измежду възможните истории на света в дадени експериментални рамки някои могат да бъдат пренаписани под зададената от Грифитс форма; именно тогава те могат да бъдат наречени консистентни истории на Грифитс, доколкото светът се възприема като съставен от отделни обекти, притежаващи вътрешно присъщи и устойчиви свойства. При това броят на консистентните истории на Грифитс, които могат да бъдат пренаписани на основата на поредица измерения, най-често надвишава единица. Ти имаш определена представа за собственото „аз“; тази представа ти позволява да изградиш хипотеза: историята, която си в състояние да възстановиш на основата на твоите собствени спомени, е консистентна история, защитима от принципа на еднозначното повествование. Като изолиран индивид, следващ неизменно битие в определен период от време и подчинен на определена онтология от страна на предмети и свойства, в това отношение ти не храниш никакви съмнения и затова можеш да бъдеш причислен към една консистентна история на Грифитс. При това ти вписваш въпросната хипотеза в сферата на реалния живот, а не в сферата на мечтите.
— Предпочитам да си мисля, че моето „аз“ е илюзия, пък била тя и болезнена илюзия — отбеляза тихо Брюно, на което Мишел не можа да намери отговор, защото не знаеше нищо за будизма.
Разговорът помежду им вървеше трудно, защото се виждаха не повече от два пъти годишно. Когато бяха млади, между тях възникваха оживени спорове, но това време беше отминало. През септември 1973 година започнаха единайсети клас в профил естествени науки и в продължение на две години изучаваха заедно математика и физика. Знанията на Мишел далеч надвишаваха нивото на класа. Той беше започнал да осъзнава, че човешкото общество е непресъхващ извор на разочарования, тревоги и огорчения, докато математическите уравнения го даряваха с ярка и жива радост. Луташе се в полумрак и изведнъж откриваше изход: нужни бяха няколко формули, няколко дръзки факторизации и изведнъж се извисяваш до сияйни селения. Най-вълнуващо бе първото от уравненията на доказателството, защото истината все още се мержелее в далечината, а последното винаги се оказваше най-радостното, най-възхитителното. Същата година Анабел премина в десети клас на лицея в Мо. Тримата често се събираха след часовете. После Брюно се прибираше в пансиона, а Анабел и Мишел се отправяха към гарата. Положението бе на път да приеме странен и печален обрат. В началото на 1974 година Мишел се изгуби из Хилбертовите пространства; после се приобщи към теорията на мерките, откри интегралите на Риман, Льобег и Стилтес. По същото време Брюно четеше Кафка и онанираше в мотрисата. През един майски следобед на новооткрития басейн в Ла Шапел сюр Креси той преживя насладата да разтвори хавлията, за да покаже члена си на две дванайсетгодишни момиченца, и с особено удоволствие видя, че те се побутват с лакти и очевидно се интересуват от гледката; после размени продължителен поглед с едната от тях, дребничка очилата брюнетка. Брюно се чувстваше прекалено нещастен и оскърбен, за да го е грижа за психологическите проблеми на другите, но все пак си даваше сметка, че природеният му брат се намира в още по-тежко положение. Тримата често сядаха в кафенето; Мишел беше с анорак и смешна шапка на главата и не умееше да играе минифутбол; през повечето време говореше Брюно. Мишел стоеше неподвижно и почти не се обаждаше, само вдигаше очи към Анабел и я гледаше внимателно и безстрастно. Самата Анабел не се отказваше; за нея лицето на Мишел въплъщаваше истината за един друг свят. По това време тя прочете „Кройцеровата соната“ и известно време й се струваше, че е успяла да го разбере благодарение на тази книга. Двайсет и пет години по-късно Брюно си даваше сметка, че тогава те са се оказали в неустановено, ненормално и безперспективно положение; когато човек хвърли поглед назад, у него винаги се създава може би погрешното впечатление за някакъв детерминизъм.