12
Стандартен режим
Онези, които през революционните епохи със странно високомерие си приписват евтината заслуга за това, че са пробудили у своите съвременници прилив на анархистки страсти, дори не си дават сметка, че дължат своя печален и привиден триумф преди всичко на спонтанно установилото се положение на нещата, обусловено от съвкупността на определени обществени явления.
Средата на седемдесетте години във Франция беше белязана от скандалния успех на „Фантом в рая“, „Портокал с часовников механизъм“ и „Валсиращите“ — три твърде различни филма, чийто еднакъв успех обаче бе доказателство за комерсиалната перспективност на „културата на младите“, основана преди всичко на секса и насилието, която през следващите десетилетия непрекъснато заемаше все по-голям сектор от пазара. Трийсетгодишните, замогнали се през шейсетте, намериха пълно удовлетворение в излезлия през 1974 година филм „Емануела“. Този филм на режисьора Джъст Джекин предлагаше приятно прекарване на времето, екзотични картини, осъществени фантазми и — в контекста на една все още до голяма степен юдео-християнска култура — представляваше сам по себе си манифест на встъпването в цивилизацията на развлеченията.
През същата тази 1974 година движението в полза на свободните нрави като цяло пожъна забележителни успехи. На 20 март в Париж беше открит първият клуб „Витатоп“, призван да играе водеща роля в областта на физическата форма и на култа към тялото. На 5 юли беше приет закон за пълнолетието на осемнайсетгодишна възраст, а на 11 юли — закон за развода по взаимно съгласие, с което съпружеската изневяра отпадна от Наказателния кодекс. Най-сетне, на 28 ноември, с подкрепата на левицата и след бурни, според мнозинството коментатори „исторически“ дебати бе приет „законът Вей“, с който се разрешаваха абортите. Общоприетата от дълго време в западните страни християнска антропология действително придава изключително значение на човешкия живот от зачатието до смъртта; това значение се дължи на факта, че според християните човешкото тяло е обитавано от душа, сама по себе си безсмъртна и призвана по-късно да се възсъедини с Бога. В резултат от напредъка на биологическата наука през XIX и XX век постепенно се оформяше радикално нова, материалистическа антропология, далеч по-умерена в своите етически изисквания. От една страна, зародишът, малка топка от клетки в процес на непрекъснато деление, може да придобие статут на самостоятелно автономно същество само при условие че бъде постигнат известен обществен консенсус (отсъствие на вродени недъзи, водещи до непълноценност, съгласие на родителите). От друга страна, старецът, чиито органи са в състояние на непрекъснат разпад, може да предявява своето право на оцеляване само при условие че жизнените му функции са на определено равнище — въвеждане на понятието човешко достойнство. Поставените по този начин на дневен ред етически проблеми, свързани с двете крайни точки на човешкото битие (абортът, а няколко десетилетия по-късно евтаназията), от този момент нататък се превърнаха във фактори на непримиримо противопоставяне между два възгледа за света, две крайно антагонистични антропологии.
Принципният агностицизъм на френската република щеше да улесни лицемерното, неизбежно и дори донякъде подмолно тържество на материалистическата антропология. Без да бъдат провъзгласявани открито, въпросите за стойността на човешкия живот продължаваха да си пробиват път към умовете; без всякакво колебание би могло да се твърди, че те допринесоха немалко за атмосферата на упадък и дори на мазохизъм, обхванала през следващите десетилетия западната цивилизация.