По времето, когато направи това признание, бащата на Брюно беше на седемдесет години и скоро след това почина от цироза. „Историята се повтаря, мрачно добавяше той, подрънквайки бучките лед в чашата. — Този глупак Понсе (ставаше въпрос за младия хирург, който двайсет години преди това бе станал причина за разорението му) наскоро се отказа да инвестира в изследванията за удължаване на мъжкия член. Заяви, че това било колбасарска работа и че в Европа едва ли ще се появи подобно търсене. Глупак. Също като мен навремето. Ако днес бях на трийсет години, като нищо щях да се захвана с удължаването на члена!“ След тези думи той обикновено изпадаше в дълбоко униние, а след това задрямваше. Никак не беше чудно, че на неговите години от един момент нататък разговорът започваше да буксува.
През същия този месец юли 1974 година бащата на Брюно преживяваше първия етап от своето падение. Всеки следобед се затваряше в стаята с куп романи на Сан Антонио и бутилка бърбън. Излизаше оттам едва към седем часа, за да стопли с треперещи ръце вечеря от полуфабрикати. Още не се бе отказал да разговаря със сина си, но все не се получаваше, просто нищо не излизаше от опитите му. Само след два дни обстановката стана направо тягостна. Брюно започна да излиза веднага след обяда и се връщаше чак вечерта; просто се шляеше по плажа.
Продължението на този разказ бе далеч по-малко интересно за психотерапевта, но Брюно много държеше на него и изобщо не желаеше да го премълчава. В крайна сметка работата на този тъпак бе да го слуша, нали така?
„Тя беше сама, продължаваше Брюно — всеки следобед беше сама на плажа. Нещастно дете на богати родители, също като мен, седемнайсетгодишна. Честно казано, беше трътлеста, дребничка, с плахо лице, имаше твърде бяла, покрита с пъпки кожа. На четвъртия следобед, в деня преди да си замина, взех хавлията и седнах до нея. Беше легнала по корем с разкопчано горнище на банския. Помня, че единственото, което се сетих да й кажа, бе: «Във ваканция ли си?» Погледна ме, сигурно не е очаквала кой знае какво остроумие, но пък не и да изтърся подобна тъпотия. След това се запознахме и научих, че се казва Аник. По едно време тя реши да си ходи и аз се питах дали ще се опита да закопчае горнището си, преди да стане, или ще ми покаже гърдите си? В крайна сметка направи нещо по средата: обърна се по гръб, придържайки краищата на горнището с ръка. Накрая се оказа в поза, при която чашките на сутиена се бяха изместили и я прикриваха наполовина. Наистина имаше големи гърди, но вече бяха доста увиснали, а с времето нещата щяха само да се влошат. Помислих си, че е доста смела. Протегнах ръка и я пъхнах под една от чашките, като постепенно откривах гърдата й. Тя не помръдна, но някак се стегна и затвори очи. Продължих да я галя, връхчетата на гърдите й бяха твърди. Това е едно от най-приятните преживявания в живота ми.
После нещата се усложниха. Отведох я у дома и веднага се качихме в моята стая. Боях се баща ми да не ни види; все пак в живота си бе имал много красиви жени. Той обаче спеше; този следобед бе напълно пиян и се събуди чак към десет вечерта. Странно защо, тя не позволи да сваля слипа й. Обясни ми, че преди не го била правила и откровено казано, никога не била имала работа с момче. Прие обаче да ме мастурбира без всякакво колебание и дори с въодушевление; помня, че се усмихваше. Приближих члена си до устата й, тя го лапна няколко пъти, но не й хареса много. Не настоях, а я яхнах. Когато притиснах члена си между гърдите й, усетих, че й харесва, и тя леко простена. Страшно се възбудих, надигнах се и смъкнах слипа й. Този път не се възпротиви и дори вдигна крака, за да ми помогне. Не беше красива, но пичката й беше привлекателна, като на която и да е друга жена. Беше притворила очи. Когато пъхнах ръце под задника й, тя разтвори широко бедра. Това ми подейства толкова силно, че се изпразних преди още да съм проникнал в нея. Малко сперма попадна върху космите на венериното й хълмче. Бях ужасно разочарован, но тя ме успокои, че и така й било приятно.
Нямахме много време за разговори, защото вече беше осем часа и тя трябваше веднага да се прибере при родителите си. Не знам защо спомена, че била единствено дете. Изглеждаше толкова щастлива, толкова горда, че има причина да закъснее за вечеря, че аз за малко не се разревах. Целувахме се дълго в градината пред къщата. На другия ден заминах за Париж“.
В края на този кратък разказ Брюно правеше малка пауза. Психотерапевтът леко се изкашляше, а след това най-често казваше: „Добре“. В зависимост от времето подканяше Брюно да продължи или казваше само: „Значи толкова за днес?“, повишавайки глас накрая, за да придаде на изречението въпросителна интонация. При тези думи усмивката му беше превъзходно лека.